От друга страна, съществуваше възможността Тенго просто да е пренесъл гласа на авторката върху страницата така, както първоначално го е прочел. И да не е привнесъл нищо свое, оригинално, към стила й. Аомаме обаче имаше вътрешното усещане, че нещата не стоят по този начин. Колкото и повърхностно семпло да й се струваше писането, при по-внимателно вглеждане установяваше, че всичко е най-старателно премислено и подредено. Нямаше пресилени пасажи, а в същото време налице беше всичко необходимо. Художествените похвати бяха сведени до минимум, но това не пречеше описанията да са ярки и колоритни. И най-вече стилът притежаваше прекрасна мелодика. И без да чете на глас, читателят можеше да долови дълбоката му съзвучност. Изобщо не беше стил, какъвто можеше да се очаква да излезе изпод перото на едно седемнадесетгодишно момиче. След като се убеди във всичко това, Аомаме продължи внимателно да чете.
Младата героиня живее с майка си и баща си в малко планинско селище, наречено Общината, където животът протича на комунални начала. Няма нито брат, нито сестра. И понеже са я довели тук скоро след раждането й, на практика не познава външния свят. И тримата членове на семейството са постоянно заети и не им остава време да разговарят свободно помежду си, но това не пречи да са сплотени. Момичето прекарва дните си в местното основно училище, а родителите й се занимават предимно със селскостопанска работа. През свободното си време и децата помагат в земеделието. Възрастните в Общината мразят целия външен свят. И при всяка удала им се възможност повтарят, че обитават красив, самотен остров — една „крепост“ сред „ка-пе-та-ли-сти-чес-ко-то“ море. Момичето не знае какво означава думата „ка-пе-та-ли-сти-чес-ко“ (нито другата често употребявана от тях дума — „ма-ти-ри-я-ли-сти-че-ско“), но като съди по презрението, с което изричат ка-пе-та-ли-сти-чес-ко и ма-ти-ри-я-ли-сти-че-ско, решава, че означават нещо гадно, неестествено и лошо. На момичето му е втълпено, че за да запази тялото и мислите си чисти, трябва да ограничава допира си с външния свят. В противен случай умът и ще бъде „зъ-мар-сен“. Общината се състои от петдесетина сравнително млади мъже и жени, разделени на две групи. Едната група иска да прави „ри-во-лю-ци-я“, а другата са „ме-ру-твор-ци“. Родителите на момичето спадат към групата на „ме-ру-твор-ци-те“. Баща й е най-възрастният в тази група и е играл важна роля от самото създаване на Общината.
Десетгодишното момиче не може, разбира се, да си обясни логично противопоставянето между двете групи; не схваща дори разликата между „ри-во-лю-ци-я-та“ и „мера“. Има само най-бегла представа, че „ри-во-лю-ци-я-та“ е нещо заострено, а „мерът“ е по-закръглен. Всеки „мероглед“ си има своя форма и цвят, който се засилва и бледнее като цвета на луната. Дотам се простират разбиранията й.
Не знае кой знае колко и за създаването на самата Община. Чула е само, че преди близо десет години, малко след като се е родила, в „оп-щес-тво-то“ нещо се надигнало силно, хората престанали да живеят в градовете и се оттеглили в изолирани планински села. Така че не знае почти нищо за града. Нито на метро се е качвала, нито е влизала в асансьор. И по-висока от триетажна сграда не е виждала. Сума ти неща не познава. Разбира само онези неща около себе си, които вижда и може да пипне.
Но и от снишената си гледна точка и с този неразкрасен повествователен тон момичето успява да опише ярко и естествено цялата малка Община и околната й среда, а така също и обичаите и възгледите на обитателите й.
Въпреки противопоставянето на двата мирогледа „общинарите“ проявяват силно чувство за солидарност. Споделят убеждението, че е хубаво да се живее далече от „ка-пе-та-ли-за-ма“ и съзнават, че въпреки различията във възгледите си трябва да са сплотени, ако искат да оцелеят. И така едва свързват двата края. Работят усилено от сутрин до вечер без почивка. Отглеждат зеленчуци, разменят ги срещу други продукти в съседните села, продават излишъците, гледат да не използват промишлени стоки и поначало живеят в единение с природата. Малкото им електрически уреди са все изровени из боклуците и отремонтирани от самите тях. Почти всичките им дрехи са втора ръка, изпратени им отнякъде.
Има и такива, които не успяват да свикнат с чистия, но труден начин на живот и след време напускат Общината, но пък идват нови. И понеже новодошлите са повече от напусналите, населението на Общината постепенно нараства — една радваща тенденция. В обезлюденото село, където са се нанесли, има куп празни къщи, които може да се оправят с малък ремонт, и много свободни поля за обработка. Затова общността приветства всички новодошли.