След като човечетата си заминават и затварят зад себе си устата на козата, момичето претърсва най-старателно помещението, но така и не успява да открие въздушната какавида. Толкова добре са я скрили! При все че стаята е съвсем малка, тя пак е безпомощна. Къде може да са я заврели?
После се увива в одеялата и заспива — първият й истински дълбок сън от толкова време: без сънища, без прекъсвания. Наспива се чудесно.
Умрялата коза си лежи умряла цял ден — вкочанен труп, матови като топчета очи. Но щом се скрива слънцето и в склада настава мрак, окото пак заблещуква с отразената звездна светлина, устата се отваря и водени сякаш от светлината, отвътре изскачат човечетата. Този път от самото начало са седем.
— Продължаваме оттам, докъдето стигнахме снощи — обявява дрезгавият. Останалите шест гласа изразяват посвоему съгласието си.
Седемте човечета и момичето сядат в кръг около какавидата и се залавят отново да извличат бели нишки от въздуха и да ги добавят към нея. Почти не приказват, толкова са съсредоточени в работата си. Вглъбена в движенията на ръцете си, и тя не усеща нощния студ. И как минава времето едва усеща, и нито й е скучно, нито й се доспива. А какавидата расте — бавно, но видимо.
— Колко голяма трябва да стане? — пита момичето с наближаването на зората. Интересува я дали ще успеят да я свършат в рамките на оставащите й дни в склада.
— Колкото се може повече — отвръща врещящият глас.
— А тя, след като достигне един определен размер, сама ще се разтвори — обявява щастливо тенорът.
— И отвътре ще излезе нещо — допълва енергично баритонът.
— Що за нещо? — пита момичето.
— Онова, което ще излезе ли? — повтаря тънкото гласче.
— Изчакай и ще видиш! — казва басът.
— Хо-хо! — вметва ритмуващият.
— Хо-хо! — добавят в хор останалите шест.
Някакъв особен мрак пронизваше стила на цялата повест. Щом взе да го долавя, Аомаме леко се смръщи. Хем върви като детска басня, хем някъде надълбоко протича един мощен, мрачен подземен поток. Аомаме дочуваше глухото му бучене дори през простите фрази на прозата — мрачни предвестия за предстояща болест: смъртоносна болест, която разяжда бавно отвътре човешкия дух. А болестта носи хорът на седемте човечета. Няма спор: тук има нещо нездраво, мислеше си Аомаме. При все че долавяше в гласовете им и нещо, което разпознаваше и в самата себе си: нещо почти фатално познато. Аомаме вдигна очи от книгата и се сети за предсмъртните думи на Вожда по адрес на човечетата:
„Живеем с тях много, много от отдавна — преди още да са се появили понятията за «добро» и «зло», когато човешкият ум все още е тънел в невежество.“
После продължи да чете.
Човечетата и момичето продължават да се трудят и за няколко дни въздушната какавида придобива размерите на едро куче.
— Утре ми изтича наказанието. И се махам оттук — съобщава момичето на човечетата, щом почва да се пука зората.
Седемте човечета я изслушват внимателно.
— Значи, няма вече да правим заедно въздушната какавида. Колко жалко! — казва тенорът с най-искрен тон.
— Ти толкова много ни помагаше — обажда се и баритонът.
— Но пък и какавидата е почти готова — намесва се вресльото. — Само още мъничко й трябва.
Човечетата се подреждат в редичка и вперват погледи във въздушната какавида — като да измерят онова, което са постигнали дотук.
— Оооще малко! Оооще малко! — провиква се дрезгавият, сякаш повежда хорът им в монотонна песен на гребци.
— Хоо-хо! — подкрепя го ритмуващият.
— Хоо-хо! — припяват и останалите шест.
Десетте дни в изолация са изтекли и момичето се връща в Общината. Пак се приобщава към комуналния живот и толкова се старае да спазва всички правила, че не й остава време да е сама. Разбира се, няма повече възможност да работи с човечетата върху въздушната какавида. Но щом си легне вечер, представя си как седемте човечета сядат около въздушната какавида и я правят все по-голяма. Нищо друго не занимава мисълта й. Направо има чувството, че цялата въздушна какавида се е напъхала в главата й.
Момичето изгаря от любопитство да разбере какво всъщност се крие във въздушната какавида. Какво ще се покаже, след като какавидата узрее и се разтвори? Страшно съжалява, че няма да види тази сцена със собствените си очи. Толкова труд вложих да им помагам, имам правото да присъствам поне на отварянето й. Идва й дори на ум да извърши ново нарушение, та да я осъдят на още дни изолация в склада. Но няма гаранция, че и тогава ще й се явят човечетата: някой вече е погребал някъде умрялата коза. Окото и вече няма да блещука на звездната светлина.