Оттам насетне повестта описва всекидневието й в общността — строгия дневен режим, неотменимите задължения, как помага на по-малките деца, скромната й диета, разказите, които родителите и й четат преди лягане, класическата музика, която слуша във всеки свободен момент. Изобщо, живот без „зъ-мар-ся-ва-не“.
А човечетата почват да й се явяват в сънищата й. Понеже те могат да влизат в съня на човека, стига да поискат. Съобщават й, че малко остава до разчупването на въздушната какавида, и я канят настоятелно да дойде да гледа:
— Ела в склада след залез-слънце със свещ. Но не бива никой да те види.
Момичето не успява да потисне любопитството си. Измъква се тайно от леглото си и тръгва към склада с предварително подготвената свещ. Но там няма никого. Намира единствено въздушната какавида — където са я оставили на пода на склада. Станала е двойно по-голяма, отколкото я е видяла последния път — някъде над метър и двадесет. Цялата й повърхност сияе леко, а красивата й форма е леко стеснена като талия в средата — нещо, което преди го е нямало. Явно човечетата добре са се потрудили. А какавидата вече е почнала да се разчупва. Отстрани се е появила вертикална пукнатина. Момичето се привежда и наднича през процепа.
И установява, че в какавидата е самата тя. И не може да откъсне очи от своето друго „аз“ — легнала гола по гръб, със затворени очи, очевидно в безсъзнание, без да диша, като кукла.
— Това е твоята доота — чува тя познатия дрезгав глас, който се прокашля.
Извръща се и вижда как седемте човечета са се наредили зад гърба й.
— Доота — повтаря тя механично думата.
— А това, което си ти, се нарича мадза — обяснява басът.
— Мадза и доота — казва момичето.
— Доотата се явява заместител на мадзата — уточнява врещящият.
— Аз, какво? На две ли се разделям? — пита момичето.
— Ни най-малко — успокоява я тенорът. — Това изобщо не означава, че си разделена на две. Ти си си пак същата, каквато винаги си била. Не се тревожи. Доотата е просто сянката на сърцето и ума на мадзата, с формата на мадзата.
— И кога ще се пробуди тя?
— Много скоро. Щом й дойде времето — отвръща баритонът.
— И какво ще прави тази доота, след като е сянка на моето сърце и ум? — пита момичето.
— Ще служи за възприемник — подсказва скришом тънкогласият.
— Възприемник — повтаря момичето.
— Да — потвърждава дрезгавият. — Ти ще си онази, която възприема.
— И предава възприетото на приемника — допълва врещящият.
— С други думи, доотата започва да ни служи като проход — уточнява тенорът.
— Вместо козата ли? — пита момичето.
— Умрялата коза беше само временен проход — пояснява басът. — Но на нас ни трябва жива доота за възприемник, да свързва мястото, където живеем, с това място тук.
— А на мадзата каква е задачата? — попита момичето.
— На мадзата работата е да стои близо до доотата — казва вресливият.
— И кога ще се събуди доотата? — пита момичето.
— След два, най-много три дни — отвръща тенорът.
— Или два, или три — уточнява тънкогласият.
— А ти пази тая доота — заръчва баритонът. — Тя е твоя.
— Доотата не може да е пълноценна, ако мадзата не се грижи за нея — конкретизира вресливият. — И бързо ще умре.
— А загуби ли доотата, мадзата ще загуби и сянката на своето сърце и своя ум — вметва тенорът.
— И какво става, когато мадзата загуби сянката на своето сърце и своя ум? — пита момичето.
Човечетата се споглеждат. Нито едно не желае да отговори на въпроса й.
— Щом доотата се събуди, на небето ще изгреят две луни — обявява дрезгавият.
Тези две луни хвърлят сянката на нейното сърце и нейния ум — разяснява баритонът.