— Ще изгреят две луни — повтаря механично момичето.
— Това ще е знак. Затова наблюдавай най-внимателно небето — заръчва скришом тънкогласият. — Наблюдавай най-внимателно небето — повтаря. — И брой луните.
— Хо-хо! — включва се ритмуващият.
— Хо-хо! — отвръщат му останалите шест.
Момичето успява да избяга.
Нещо не е наред. Става някаква грешка. Настъпило е сериозно изкривяване — в пълно противоречие с природата. Момичето го усеща. Не знае какво точно искат човечетата, но я побиват тръпки при спомена за самата нея във въздушната какавида. Изключено е да живее едновременно със своето живо, подвижно друго „аз“. Длъжна е да избяга оттук. При първа възможност. Преди да се е пробудила доотата й. Преди появата на втората луна на небето.
В Общината е забранено човек да притежава пари. Но баща й преди време й е дал тайно банкнота от десет хиляди йени и няколко монети. „Скрий ги хубаво, да не могат да ги намерят“, й рекъл. Дал й и листче с някакво име, адрес и телефон. „Ако някой ден решиш да избягаш, купи с парите билет за влака и върви там.“
Изглежда, баща й усеща, че в Общината ще се случи нещо лошо. Момичето изобщо не се колебае, а действа бързо. Не успява дори да се сбогува с родителите си.
Изважда банкнотата от десет хиляди йени, монетите и листчето от заровения в земята буркан. По време на час казва, че й е лошо, и иска разрешение от учителя да отиде до медицинската сестра. Но вместо това напуска училището и хваща автобуса до гарата. Подава на гишето банкнотата от десет хиляди йени и си купува билет до Такао, на запад от Токио. Касиерът й връща ресто. Никога дотогава не е купувала билет и получавала ресто, нито се е качвала на влак, но е запаметила подробните инструкции, които е получила от баща си.
Като следва написаното на листчето, слиза на гара Такао по линията Чуо и от телефонен автомат избира дадения от баща й номер. Отговаря й стар бащин приятел — художник, който рисува в традиционния японски стил. Той е с десет години по-стар от баща й и живее заедно с дъщеря си в планината, близо до връх Такао. Жена му е починала наскоро. Дъщерята се казва Куруми и е една година по-малка от нея. Малко след разговора им човекът идва на гарата и приютява радушно у дома си избягалото момиче.
Още същата вечер момичето поглежда през прозореца на новия си дом и установява, че броят на луните на небето е нараснал на две. До нормалната луна виси втора, по-малка, с вид на леко спаружено грахово зърно. Доотата ми явно се е пробудила, казва си. Двете луни хвърлят сянката на нежното сърце и ума й. Сърцето й потръпва. Светът се е променил. И нещо започва да става.
Момичето няма никаква вест от родителите си. Възможно е никой от Общината да не е забелязал липсата й. Понеже другото й „аз“ — доотата й — е все още там. Поради изключителната им прилика никой не се досеща. Единствено родителите й би трябвало да усетят, че доотата не е истинското момиче — че е просто другото „аз“ на дъщеря им, която всъщност е избягала от Общината и е оставила доотата да я замества. И знаят единственото място, където може да е отишла, но така и не правят опит да се свържат с нея. Което би могло да се приеме като безмълвно послание до нея да не се връща.
Момичето започва да посещава училище, но не редовно. Външният свят се оказва прекалено различен от света на Общината, в който е израсла. И правилата са други, и целите, дори говорът е друг. Така че й е трудно да си намери приятели в този нов свят. Както и да свикне с училищния живот.
Но когато тръгва в прогимназията, се сприятелява с едно момче. Тору е дребен, кльощав и със силно набръчкано като на маймунче лице. Изглежда, като бебе е прекарал сериозна болест, та не може да участва в дейности, които изискват физически усилия. Гръбначният му стълб е доста крив. В междучасията остава винаги сам да чете. И той като нея си няма приятели. Понеже е прекалено малък и грозен. По време на една обедна почивка момичето сяда до него и го заговаря. Пита го коя книга чете. И той почва да й чете на глас. А тя харесва гласа му — слаб, хрипкав, но за нея — звънък. И с този си глас той й разправя най-пленителни неща. Така красиво чете прозата, че й звучи като поезия. И тя започва да прекарва с него всяка обедна почивка; седи и попива нещата, които й чете.
Много скоро обаче момичето изгубва Тору. Човечетата й го отнемат.