Една нощ в стаята на Тору се появява въздушна какавида. Докато спи нощем, човечетата я правят все по-голяма и я показват на момичето в сънищата й. А момичето е безсилно да ги спре. По някое време какавидата достига необходимия размер и върху нея се появява вертикална пукнатина — точно така, както се е случило и с момичето. С тази разлика, че в новата какавида има три големи черни змии, толкова плътно усукани една около друга, че никой не може да ги раздели, дори самите те. Приличат на лъскав вечен триглав възел. Змиите са бесни, че не могат да се разделят. Какви ли усилия не полагат, но колкото повече се гърчат, толкова повече се оплитат. Човечетата ги показват на момичето. До тях спи Тору, но нищо не усеща. Единствено момичето вижда какво става.
Няколко дни по-късно момчето внезапно се разболява и го пращат в далечен санаториум. Не се споменава от какъв род е заболяването му. Но, така или иначе, става й ясно, че той няма вече да се върне в училището. Изгубила го е завинаги.
Момичето осъзнава, че това е послание от човечетата. Явно на нея лично нищо не могат да й сторят, тъй като тя е мадза. Затова пък могат да навредят на хората около нея, дори да ги унищожат. Но пак не на всекиго — не могат да пипнат например настойника й — художника, нито дъщеря му Куруми. По тази причина подбират жертвите си из средата на най-слабите. Измъкнали са трите змии из дълбините на мозъка на момчето и са ги събудили. С унищожаването на момчето я предупреждават, че крайната им цел е да върнат момичето при нейната доота. „В края на краищата ти си причината за всичко, което става“, казват й.
Момичето пак се потапя в самота. Престава да ходи на училище. Не смее да се сприятели с никого, за да не го изложи на опасност. Така се живее в свят с две луни. Това е урокът, който е получила.
По някое време момичето решава да създаде собствена въздушна какавида. Знае как става. Човечетата са й казали, че са дошли в нейния свят по проход оттам, където живеят. Което би трябвало да значи, че и тя би могла да отиде там, ако тръгне по прохода в обратната посока. А там ще разкрие тайната защо се е озовала тук и какво значат тези думи мадза и доота. Току-виж успяла и Тору да спаси. И момичето се захваща да си изгради проход. За тази цел и трябва да извлече нишки от въздуха и да изплете своя какавида. Ще и трябва много време, но ако се възползва от това време, ще успее.
Понякога обаче я обзема несигурност, объркване. Ама аз наистина ли съм мадза? Дали пък в някой момент не съм си разменила местата с моята доота? И колкото повече мисли по въпроса, толкова по-несигурна се чувства. Как мога да докажа, че аз съм истинската „аз“?
Повестта завършва символично: момичето отваря входа към прохода. Но не обяснява какво ще й се случи зад вратата — може би понеже още не се е случило.
Доота, рече си Аомаме. И Вожда използва тази дума, преди да умре. Нали каза, че дъщеря му зарязала доотата си и избягала, за да създаде сила, противопоставяща се на човечетата. Напълно възможно е точно това да е станало. И да не съм единствената, която вижда две луни.
И все пак Аомаме разбираше защо книгата е станала тъй популярна. Макар че описва фантастичните изживявания на попаднало в необикновени обстоятелства момиче, в нея имаше и нещо, което предизвикваше хората да проявяват естествено съчувствие. И вероятно пробуждаше у тях нещо подсъзнателно, което увличаше читателя да обръща страница подир страница.
Несъмнено голяма част от литературните качества на книгата, включително и ярките точни описания, се дължаха на Тенго, но възторгът й не се ограничаваше само с този факт. Налагаше й се да се съсредоточи върху онази част, където се появяват човечетата. Аомаме възприемаше повестта като съвсем практично помагало с инструкции, от което зависеха животът и смъртта на истински хора. Длъжна бе да извлече от него конкретни знания, да уплътни с тях разбиранията си за света, в който я бяха въвлекли.
„Въздушната какавида“ изобщо не бе шантава фантазия, приумица на някакво седемнадесетгодишно момиче. Дори ако приемеше, че имената са променени, Аомаме бе убедена, че повечето от описанията се отнасят до непогрешимо реални неща, изживени пряко от самата авторка. Че Фука-Ери е пресъздала с максимална точност събития от собствения си живот с цел да разкрие всички тези тайни пред широкия свят, да предупреди колкото се може повече хора за съществуването и делата на човечетата.
Изглежда, оставената от момичето доота е послужила на човечетата за проход към баща й — Вожда, когото впоследствие са превърнали в свой приемник. След което са прогонили ненужните им членове на „Акебоно“ и са ги въвлекли в самоубийствено кръвопролитие, а останалите — групата Сакигаке, са оформили в стегната войнствена ксенофобска религиозна секта — вероятно най-удобната среда за целите на човечетата.