Аомаме се чудеше доколко доотата на Фука-Ери е успяла да преживее без своята мадза. Нали човечетата са й казали, че на практика е невъзможно една доота да оцелее без своята мадза. Ами самата мадза? Как ли минава животът й, след като е загубила сянката на своето сърце и ум?
След бягството на момичето от Сакигаке човечетата вероятно са прибегнали до същия процес и са изработили още дохти с цел да разширят и укрепят прохода, по който минават, така както се добавят нови платна към магистрала. По този начин дохтите стават възприемници за човечетата и играят ролята на жрици в храма. Такава е била и Цубаса. Ако приемеше, че Вожда е имал сексуална връзка не с действителните мази на момичетата, а с тяхното друго „аз“, с дохтите им, то изразът, който Вожда бе използвал — „двусмислено съчетаване“, — придобиваше смисъл. А освен това обясняваше и плоските, без дълбочина, очи на Цубаса и почти пълното й неумение да говори. Аомаме нямаше никаква представа защо и как доотата Цубаса е избягала от религиозната секта, но бе почти сигурна, че е била вкарана във въздушна какавида и е била „възвърната“ при нейната мадза. А жестокото убийство на кучето е било предупреждение от човечетата — каквото е било и изчезването на Тору в повестта.
Дохтите са желаели да забременеят от Вожда, но тъй като самите те са нематериални, не могат да менструират. Въпреки това според Вожда имали огромно желание да заченат. Това пък на какво се е дължало? Аомаме поклати глава. Много неща още трябваше да си изясни.
Изгаряше от желание да сподели колкото се може по-скоро всичко научено с вдовицата: че Вожда всъщност не е изнасилвал нищо друго освен сенките на момичетата; че в края на краищата не се е налагало да го убиват.
Но дори да успееше да й обясни всичко това, нямаше никак да й е лесно да убеди вдовицата да й повярва. Представяше си как ще се почувства възрастната жена. Не само тя — всеки нормален човек би се затруднил да възприеме като факт всички тези приказки за човечета, мази, дохти и въздушни какавиди. На човек със здрав разум то би прозвучало като литературна измишльотина, не по-реално от Царицата на Сърцата или Белия Заек с джобния часовник в „Алиса в Страната на чудесата“.
Но Аомаме наистина бе видяла двете луни — старата и новата — на небосвода. И действително живееше на тяхната светлина. Усетила бе по кожата си изкривеното им притегляне. И с двете си собствени ръце бе убила така наречения Вожд в тъмната хотелска стая.
Аомаме нямаше представа какво всъщност делят човечетата, като поставят Сакигаке под свой контрол. Нищо чудно да се стремят към неща, които са отвъд доброто и злото, но дори младата героиня на „Въздушната какавида“ схващаше интуитивно, че тези неща не са редни, и се опитваше да им се противопостави по свой си начин. Със средствата на своята повест. А Тенго й бе станал партньор, за да се разпространи повестта. Вероятно и сам той не е съзнавал смисъла на своите дела; сигурно не го съзнава и до днес.
Но, така или иначе, повестта „Въздушната какавида“ е важният ключ.
Всичко започва от нея.
Но къде е моето място в тези неща?
Привлечена съм била в този свят с двете луни, в този изпълнен със загадки свят на 1Q84 година, в мига, в който чух „Симфониетата“ на Яначек и тръгнах да слизам по аварийната стълба по време на задръстването по градската високоскоростна магистрала. Но какво означава това?
Затвори очи и продължи да разсъждава.
Предполагам, че са ме въвлекли в създадения от Фука-Ери и Тенго проход на „противопоставящата се на човечетата сила“. Именно въпросната сила трябва да ме е прехвърлила на тази страна. Какво друго обяснение би могло да има? А ролята, която изпълнявам в цялата история, в никакъв случай не може да е маловажна. Напротив, не бих се учудила, ако съм едно от главните действащи лица.
Аомаме огледа обстановката около себе си. С други думи, аз се намирам в историята, която Тенго е задвижил. И в този смисъл се намирам вътре в него — в неговото тяло, осъзна тя. Намирам се в самия храм, така да се каже.