Преди много време гледах по телевизията един стар научнофантастичен филм. Разправяше се за група учени, които успяват да смалят телата си до микроскопични размери, качват се в нещо като подводница (която също е смалена) и влизат в кръвоносните съдове на пациента, а оттам пробиват до мозъка му, за да извършат сложна хирургическа операция, която би била невъзможна при нормални обстоятелства. Нищо чудно и аз да съм се озовала в подобно положение. И сега да съм в Тенговата кръв, да циркулирам из тялото му. Бих се с белите кръвни клетки, нахвърлили се на външния нашественик (тоест на мен) на път към корена на заболяването и сигурно съм успяла да „унищожа“ този корен, когато убих Вожда в хотел „Окура“.
Аомаме успя да се постопли от тези си мисли. Изпълних поставената ми задача. Никак не ми беше лесно и много ме беше страх, но я изпълних хладнокръвно и безгрешно сред всичките там гръмотевици — и нищо чудно — под погледа на Тенго. Изпита гордост от онова, което бе постигнала.
Но ако се придържам към аналогията с кръвта, съвсем скоро ще трябва да навляза — изтощена, вече изпълнила функцията си — в някоя вена. И малко след това да бъда изхвърлена от тялото. Нали това е основното правило, по което работи телесната система — неизбежна съдба. Е, и? Нали сега съм в Тенго, обгърната съм от топлината му, водят ме сърцето му, логиката и правилата му, а може би и езикът, на който пише. Не е ли прекрасно, че съм така приютена в него!
Все още седнала на пода, Аомаме затвори очи. Навря нос в страниците на книгата и вдъхна аромата й — мириса на хартията, мириса на печатарското мастило. Отдаде се безрезервно на потока й и се заослушва за биенето на Тенговото сърце.
Това е царството, рече си.
Готова съм да умра, щом се наложи.
Двадесета глава
(Тенго): Моржа и шапкаря
Нямаше никакво съмнение: луните бяха две.
Едната беше луната, която си съществува открай време, а другата бе далеч по-малка, зеленикава луна, леко разкривена и светеща много по-слабо. Приличаше на бедно грозно дете, далечен родственик, натрапен на семейството от злощастни събития и нежелан от никого. Но безспорно съществуваше — не бе нито фантом, нито зрителна измама, а си висеше в пространството като останалите небесни тела — солидна маса с ясни очертания. Не самолет, не дирижабъл, не направен от човека спътник, нито изработена на шега луна от папиемаше. Несъмнено си бе скала, заела тихо и упорито своето място в нощното небе, като поставен след дълги размишления препинателен знак или дарена от съдбата бенка.
Тенго прекара няколко минути втренчен в новата луна, сякаш искаше да я предизвика; без да отклонява и за миг погледа си, дори почти без да примигва. Но колкото и да не отлепваше очи от нея, тя отказваше да помръдне. Стоеше си закотвена на нейното си място в небето с тихо, каменно-сърдечно упорство.
Тенго отпусна десния си юмрук и — почти несъзнателно — леко поклати глава. По дяволите! Точно като във „Въздушната какавида“ е! Свят с увиснали една до друга две луни. Появата на нова доота се ознаменува с появата на втора луна.
„Това ще е знак. Затова наблюдавай най-внимателно небето“, заръчало бе едно от човечетата на момичето.
Тези думи ги бе написал самият Тенго. По настояване на Комацу бе описал новата луна възможно най-конкретно и подробно. Тъкмо върху тази част от повестта бе положил най-много труд. Видът на новата луна бе почти изцяло Тенгово творение.
А Комацу му каза: „Погледни го от друг ъгъл, Тенго. Читателите ти са виждали безброй пъти небе с една луна, нали така? Но се съмнявам някой да е видял небе с две луни една до друга. Когато в едно повествование вкараш нещо, което повечето читатели изобщо не са виждали, длъжен си да го опишеш с максимална точност и с колкото се може повече подробности“.
Препоръката му бе съвсем смислена.
Без да снема поглед от небето, Тенго пак завъртя глава. Новодобавената луна отговаряше абсолютно по размер и форма на онази, чието описание сам бе измислил. Дори езикът, с който я бе описал, й пасваше почти идеално.
Не може да бъде, мислеше си Тенго. Каква е тази реалност, която имитира литературна творба?