— Не, не може да бъде — каза дори на глас. Или поне се опита. Понеже гласът му почти му отказа. Гърлото му бе пресъхнало, като да бе пробягал огромно разстояние. Изключено е. Та това е фиктивен свят — свят, който в действителност не съществува. Това бе свят във фантастичния разказ, споделян нощ подир нощ от Фука-Ери на Адзами и доработен от самия Тенго. Може ли тогава да се приеме, попита се Тенго, че това е светът от повестта? Възможно ли е да съм напуснал някак си реалния сеят и да съм влязъл в света на „Въздушната какавида“, така както Алиса пада в заешката дупка? Или пък реалният свят да е бил преиначен, че да съответства изцяло на историята във „Въздушната какавида“? И значи ли това, че едновремешният свят — познатият свят само с една луна — вече никъде не съществува? И възможно ли е всичко това да е свързано по някакъв начин със силата на човечетата?
Огледа се с надеждата да намери някакъв отговор, но пред очите му бе само съвършено обикновеният градски жилищен квартал. И не виждаше в него нищо странно или необичайно — нито Царицата на Сърцата, нито Моржа, нито Шапкаря. Не го заобикаляше нищо освен празният пясъчник и люлките, излъчващата стерилна светлина живачна лампа, разперените клони на зелковата, заключената обществена тоалетна и новият шестетажен жилищен блок (в който светеха само четири апартамента), табелата на местната управа, червеният автомат с емблемата на „Кока-кола“, неправилно паркираният стар зелен фолксваген голф, стълбове с жици и в далечината — неонови реклами в основни цветове. Най-обикновен градски шум и най-обикновени светлини. Тенго се бе пренесъл тук, в Коенджи, преди седем години. Не защото толкова му харесваше кварталът, а понеже бе успял да си намери евтина квартира в близост до станцията на метрото, за да му е удобно да пътува до и от местоработата си. И понеже не му се занимаваше да се мести другаде, бе останал. Затова пък бе опознал махалата най-подробно и би трябвало моментално да забележи и най-дребната промяна.
Но кога ли се бе появила новата луна? Тенго не можеше да каже със сигурност. Дали пък луните не са били две от няколко години насам, а той просто не ги е забелязал? Не за пръв път пропускаше да види нещо. Не следеше редовно вестниците, а пък телевизия изобщо не гледаше. Така че имаше сума ти неща, които бяха известни на всички освен нему. Да не би да й се е случило наскоро нещо, заради което луните са се увеличили от една на две? Идеше му да попита първия срещнат: „Извинявайте за необичайния въпрос, но откога луните са две? Просто имах чувството, че може да знаете отговора“. Но нямаше и кого да попита — наоколо не се навърташе дори някоя котка.
Не! Имаше някого! Някъде съвсем наблизо някой забиваше гвоздей с чук в стената. Тряс-тряс, тряс-тряс, тряс-тряс. Звукът доста дълго не спря, явно изключително твърдият пирон отказваше да влезе в изключително твърдата стена. Кой пък се е хванал в този късен час да кове пирони? Озадачен, Тенго се огледа, но не видя наблизо нито стена, нито човек с чук.
Само секунда по-късно осъзна, че чува биенето на собственото си сърце. Възбудено от адреналина, сърцето му помпаше мощни струи кръв из тялото му. И бумтенето отекваше в ушите му.
Гледката на двете луни му причини лек световъртеж, като да бе нарушила равновесието на нервната му система. Приседна на върха на пързалката, облегна се на парапета и затвори очи, за да му мине. Имаше чувството, че силата на земното притегляне около него се е променила недоловимо. Че някъде се надига прилив, а другаде настъпва отлив. И че хора с безизразни лица се лутат между две състояния — на луди и лунатици.
Така както му се виеше свят, Тенго изведнъж си даде сметка, че много отдавна не му се бе явявала майка му по белия й комбинезон. Почти беше забравил видението, което го бе мъчило в продължение на години. Кога всъщност за последно му се бе привидяла? Не можеше да си спомни точно, но май бе някъде около времето, когато се захвана да пише новия си роман. От този момент нататък по някаква необяснима причина призракът на майка му бе престанал да го тормози.
И вместо това Тенго сега седеше на върха на една пързалка на детска площадка в Коенджи и гледаше двойката луни на небето. Непроницаемият нов свят го бе заобиколил тихо, като шляпаща черна вода. Може би новият проблем бе прогонил стария. И старата позната загадка е била заменена от някаква съвсем нова. При това в тази Тенгова мисъл нямаше и капка ирония. Нито му внушаваше нуждата да се оплаче. Каквото и да е съдържанието на този нов свят, явно нямам друг избор, освен мълчаливо да го приема. Няма място за капризи и щения. Не че имах някакъв избор и в другия свят, в който живях досега. Разлика не съществува. Пък и да поискам да се оплача, рече си, на кого мога да изложа оплакването си?