Твърдият сух бумтеж на сърцето му не спираше, но световъртежът постепенно отмина. Заслушан в шума на сърцето си, Тенго опря глава в парапета на пързалката и пак се загледа в двете луни на небето над Коенджи. Ама че странна гледка — нов свят с нова луна! Всичко е неустановено и в крайна сметка двусмислено. Но поне едно мога със сигурност да кажа, рече си Тенго: каквото и да стане с мен в бъдеще, никога, ама никога няма да приема за обичайна и очевидна тази гледка на увисналите една до друга две луни.
Какъв ли таен пакт бе сключила навремето Аомаме с луната? Тенго си спомни смъртно сериозния поглед в очите й, вперени в луната посред бял ден. Какво е могла да предложи на луната?
И какво ли ми предстои оттук нататък?
На десетгодишна възраст Тенго — уплашеното момче, застанало пред голямата врата на стаята — си беше задавал многократно този въпрос, докато Аомаме не изпускаше ръката му в празната класна стая. И досега си го задаваше. И изпитваше същата тревога, същия страх, същото треперене. Само дето вратата сега бе нова и по-голяма. А луната пак си висеше, само че сега бяха вече две.
Къде би могла да е Аомаме?
От висотата на пързалката Тенго се огледа, но не видя никъде онова, което се надяваше да съзре. Разтвори лявата си длан и затърси ключ към загадката, но не съзря нищо освен дълбоко прорязаните по дланта линии. На хомогенната живачна светлина му заприличаха на каналите по повърхността на Марс, но пак абсолютно нищо не му говореха. Единственото, което успя да научи от едрата си ръка, бе фактът, че се е отдалечил много от десетата си годишнина — стигнал бе чак до върха на пързалката на малката детска площадка в Коенджи, където на небето висяха две луни.
Къде би могла да е Аомаме?, запита се отново Тенго. Къде ли се крие?
„Тя може да е съвсем наблизо, каза му Фука-Ери. До нея може да се стигне пеша.“ Дали, след като е някъде съвсем наблизо, и Аомаме вижда двете луни?
Да, сигурен съм, че ги вижда, мислеше си Тенго. Не че имаше някакви доказателства, но притежаваше мистериозното убеждение, че това наистина е така. Нямаше съмнение, че и тя вижда същото, което вижда и той. Сви лявата си ръка в стегнат юмрук и така удари повърхността на пързалката, че чак го заболя.
И точно затова няма начин да не стане: няма начин да не се срещнем някъде съвсем наблизо до това място. Някой преследва Аомаме и тя се крие като ранена котка. Не ми остава много време да я търся. Но къде би могла да е? Тенго нямаше никаква представа.
— Хо-хо! — провикна се ритмуващият.
— Хо-хо! — добавиха в хор останалите шест.
Двадесет и първа глава
(Аомаме): Какво да предприема?
Вечерта Аомаме излезе на балкона по чехли и сив спортен екип да огледа луните. В ръката си държеше чаша какао. Отдавна не й се беше припивало какао, но желанието я посети, когато видя в кухненския шкаф тенекиена опаковка на „Ван Хутен“. Двете луни — голямата и малката — висяха в идеално чистото югозападно небе. Но вместо да въздъхне, Аомаме тихо изпъшка. От въздушна какавида се е родила доота, вследствие на което на небето вече има две луни. И 1984 година е подменена от 1Q84-та. Старият свят е изчезнал и тя никога повече няма да се върне в него.
Седнала на балконския стол, Аомаме посръбваше от какаото, гледаше с присвити очи двете луни и се мъчеше да си спомни някои неща от стария свят. Но успяваше да се сети единствено за останалия в апартамента й фикус в саксията. Къде ли е той сега? Дали Тамару се грижи за него, както й обеща? Разбира се. По този въпрос няма смисъл да се тревожа, рече си Аомаме. Тамару винаги държи на думата си. Може да те убие, без окото да му мигне, ако се налага, но дори и тогава ще продължи да се грижи за фикуса ти.
Но какво пък толкова съм се запритеснявала за тоя фикус?
Та той почти не присъстваше в мислите й до деня, в който го заряза в апартамента. Беше си най-обикновен жалък на вид фикус с матовозелен цвят; болнавостта му си личеше от пръв поглед. На разпродажбата му бяха сложили етикет за 1800 йени, но продавачът моментално свали цената на 1500 и ако на Аомаме й се пазареше, можеше и още да я смъкне. Явно от сума ти време си стоеше непродаден. Докато го мъкнеше към дома си Аомаме се ядоса, че се е поддала на импулса да го купи — не само заради нещастния му вид и неудобството около пренасянето му, но и защото бе купила живо същество.