За пръв път в живота си се бе сдобила с живинка. Дотогава си нямаше нито домашно животно, нито цвете в саксия — нито си беше купувала, нито някой й бе подарявал подобно нещо. За пръв път щеше да дели дома си с нещо, което притежаваше свой собствен живот. Когато за пръв път видя малките златни рибки в хола на вдовицата, която ги бе купила за Цубаса от уличния панаир предната вечер, на Аомаме изведнъж й се бе приискало и тя да си има рибки — лично нейни. Не можеше да отлепи погледа си от тях. Откъде се бе появило такова желание у нея? Да не би пък да завиждаше на Цубаса? Никой в живота й не бе й купил нищо от уличен панаир — да не говорим, че и никой не я бе водил на такъв. Родителите й — предани членове на „Обществото на свидетелите“, придържащи се стриктно към библейското учение — гледаха с презрение и избягваха всякакви светски събития от този род.
Тъкмо тогава Аомаме си науми да мине през магазина за преоценени стоки в квартала й в Джиюгаока, където продаваха такива рибки. Щом никой не ще да й купи златна рибка в аквариум, сама ще си я купи. Че какво му е лошото?, питаше се. Вече съм зряла тридесетгодишна жена, живея самостоятелно в апартамент и имам куп пари, скътани в касетата ми в трезора. Притрябвало ми е да искам нечие разрешение, че да си купя една проклета златна рибка.
Но в мига, в който стигна до щанда за домашни любимци и видя как живата златна рибка плува из аквариума и размахва дантелената си опашка, Аомаме усети, че е неспособна да си купи такова нещо. Просто реши, че не е редно човек да даде пари, за да придобие собственост върху друг жив организъм. Сети се и за своето детство. Златната рибка беше безпомощна пленница, осъдена да прекара целия си живот зад стъклената си преграда. Самият факт, изглежда, ни най-малко не я притесняваше. Надали й се ходеше другаде. Но мисълта сериозно глождеше Аомаме.
Интересно защо не я бе споходила същата мисъл, докато гледаше двете рибки в хола на вдовицата. Те тъй елегантно си плуваха в кръглото аквариумче с танцуващите в него слънчеви лъчи. Тогава мисълта да живее заедно със златна рибка й се беше сторила безкрайно примамлива. Рибката щеше да обогати до известна степен живота й. Но като съзря златната рибка на щанда за домашни любимци в магазина за преоценени стоки до гарата, на Аомаме само й спря дъхът. Не. Изключено е! Не мога да държа у дома златна рибка!
Точно в този миг окото й се спря върху самотния фикус в ъгъла на магазина — натикан там едва ли не за да не го забележиш, скрит като изоставено сираче. Поне на Аомаме така й се стори. Нямаше нито ярък цвят, нито блясък, а и по форма бе разкривен, но тя го купи почти без да се замисли — не защото й хареса, а защото се почувства длъжна да го направи. После, след като го постави на пода у дома си, всъщност много рядко го поглеждаше, освен в редките случаи, в които го поливаше.
Но ето че сега — след като го бе зарязала и си даваше сметка, че няма никога вече да го види — Аомаме не преставаше да се тревожи за растението. Яко се намръщи, както често правеше, когато й идеше да изкрещи от объркване: разтягаше всеки мускул на лицето си дотолкова, че заприличваше на съвсем друг човек. След като спря да криви физиономията си по всички възможни начини, Аомаме най-после възвърна нормалния си вид.
Какво толкова съм се запритеснявала за тоя фикус?
Така или иначе, знам със сигурност, че Тамару ще се грижи добре за него. Свикнал е да обича и да се грижи за живи същества. За разлика от мен. Към кучетата се отнася така, сякаш са негово второ „аз“. Да не говорим, че в свободното си време се грижи най-старателно и за градината на вдовицата. Докато е бил в сиропиталището, е рискувал живота си, за да защитава по-малко момче с увредени способности. Аз на такова нещо не съм способна, мислеше си Аомаме. Не мога да се нагърбвам с отговорност за чужд живот. Стига ми и бремето на моя си и собствената ми самота.
Като си помисли за „самота“, Аомаме се сети за Аюми.
Някой я е приковал с белезници към леглото в хотел за любовни срещи, изнасилил я е жестоко и накрая я е удушил с колан от хавлия. Доколкото й беше известно, извършителят все още не беше заловен. Аюми си имаше семейство и колеги, но бе самотна — толкова самотна, че това я доведе до ужасната й смърт. А аз не направих нищо да й помогна. Ясно беше, че очакваше нещо от мен. Но аз си имах своите си тайни — и своята си самота, — които трябваше да опазя. Нямаше начин да ги споделя с Аюми. Защо тя тъкмо мен си бе избрала между всичките хора на този свят?