Какво да предприема?
Стана от балконския стол и безпомощно се огледа. После се сети, че в шкафа е видяла малък бинокъл „Никон“, и отиде да го вземе. Върна се бързо на балкона и насочи бинокъла към пързалката. Младият мъж още беше там. В същата поза, с вперен в небето поглед. Фокусира с треперещи пръсти бинокъла и взе да разглежда със затаен дъх, съсредоточено, профила му. Нямаше място за съмнение: наистина беше Тенго. Въпреки изминалите двадесет години беше убедена: не можеше да е друг освен него.
Най-много обаче я изненада това, че външността на Тенго почти не се беше променила от онази на десетгодишното момче, сякаш десетгодишното момче се бе превърнало директно в тридесетгодишен мъж. Не че видът му беше детински. Тялото и главата му бяха, разбира се, много по-големи в сравнение с едно време, а и чертите му бяха черти на зрял мъж. И изражението му бе станало по-задълбочено. Положените върху коленете му ръце бяха едри и силни — съвсем различни от ръката, която бе сграбчила двадесет години по-рано в класната стая в основното училище. Но в същото време аурата, която физическото му присъствие излъчваше, си беше същата. Солидното му масивно тяло й даваше някакво дълбоко, естествено усещане за топлота и сигурност. Изпита могъщото желание да допре буза до гръдта му и то я изпълни с радост. Седеше си той на детската пързалка, загледан в небето, втренчен право в онова, което гледаше и тя — двете луни. Да, възможно е да виждаме едни и същи неща.
Какво да предприема?
Нищо не й идваше на ум. Остави бинокъла в скута си и сви юмруци — толкова силно, че ноктите й се забиха в кожата. Стиснатите й юмруци леко трепереха.
Какво да предприема?
Заслуша се в накъсаното си дишане. И докато се усети, тялото й сякаш се разцепи по средата на две. Едната й половина бе готова да приеме, че пред нея е самият Тенго. Другата половина обаче го отричаше и се мъчеше да се самоубеди, че всичко това не се случва. Двете противоположни сили се блъскаха в нея и всяка се мъчеше да я увлече след себе си. Имаше чувството, че всяка частица от плътта й се разкъсва на две заедно с всички стави и че костите й се разтрошават.
Идеше й да се втурне към детската площадка, да се покатери на пързалката и още там да заговори Тенго. Но какво щеше да му каже? Та тя в момента не можеше дори да помръдне мускулите на устата си. Дали щеше да успее да изкара оттам поне няколко думи? „Казвам се Аомаме. Преди двадесет години те хванах за ръка в една класна стая в основното училище в Ичикава. Помниш ли ме?“ Това ли щеше да му каже? Нима нямаше по-подходящи думи?
Другата Аомаме обаче й заповядаше: „Стой си скрита тук, на балкона. Нищо друго не можеш да направиш. Много добре знаеш. Нали снощи сключи сделка с Вожда: да спасиш Тенго и да му помогнеш да оцелее на този свят, като се откажеш от собствения си живот. Това в най-общи линии бе направената сделка. Договорът е сключен. Ти изпрати Вожда на другия свят и се съгласи да пожертваш живота си. Каква полза би могла да имаш сега да видиш Тенго и да разговаряш с него за миналото? А и какво ще направиш, ако се окаже, че той не те помни или си останала в спомените му само като «онова странно момиче, което четеше гадните си молитви»? Как ще се чувстваш тогава, когато тръгнеш към своята смърт?“
От тази мисъл отново се вцепени. И взе да трепери неконтролируемо, сякаш бе настинала жестоко и усещаше как замръзва до мозъка на костите си. Обгърна се с ръце и остана така известно време, но без да снема дори за миг очите си от седналия на пързалката и загледан в небето Тенго. Боеше се да не изчезне в мига, в който погледнеше другаде.
Копнееше Тенго да я поеме в обятията си и да я милва с едрите си ръце. Мечтаеше да усети с цялото си тяло топлината му, а той да я гали от глава до пети и да я сгрява. Да ми отнеме онзи студ, който чувствам в дълбините на тялото си. Искам го да влезе в мен и да ме разбърка с всичка сила, като лъжичка в чаша какао, бавно, до дъното. И ако направи всичко това, няма да имам нищо против да умра веднага, на място. Наистина.
Но нима това е истината?, запита се Аомаме. Та нали, ако това се случи, може вече да не искам да умирам, а да остана при него за вечни времена. Току-виж желанието ми да умра се изпарило като капка роса под сутрешното слънце. Или пък ми се прииска да го убия — да го застрелям първо с „Хеклер & Кох“-а, а после да си пръсна и аз черепа. Изобщо не мога да предскажа какво ще стане и на какво ще съм способна.