У дома завари Фука-Ери, седнала на бюрото му, да подостря внимателно моливи с малко джобно ножче. Тенго държеше постоянно десет молива в моливника си, но сега видя поне двадесет. И то — красиво подострени. Не беше виждал през живота си по-красиво подострени моливи, с остри като игли връхчета.
— Търсиха те по телефона — каза Фука-Ери, докато опитваше с пръст остротата на поредния молив. — От Чикура.
— Нали ти казах да не вдигаш телефона!
— Но те те търсеха по важна работа.
Явно от самия звън бе заключила, че е нещо важно.
— За какво? — попита Тенго.
— Не казаха.
— Но се обаждаха от санаториума в Чикура, нали?
— Искат да се обадиш.
— Аз ли да им се обадя?
— Още днес. Независимо по кое време.
— И предполагам, че не са си оставили номера — изпъшка Тенго.
Тя обаче го беше запомнила. Тенго си го записа. Погледна часовника. Беше 8:30.
— Кога се обадиха?
— Преди малко.
Тенго се отби в кухнята и изпи чаша вода. Опря длани в ръба на мивката, затвори очи и се убеди, че мозъкът му функционира нормално. После вдигна телефона и набра номера. Най-много да е починал баща му. Явно ставаше дума за някакъв жизненоважен въпрос. Иначе нямаше да го търсят в такъв късен час.
Вдигна някаква жена. Тенго й каза името си и спомена, че се обажда по тяхно искане.
— Синът на господин Кавана ли е?
— Да — отвърна Тенго.
— Съвсем наскоро се запознахме.
Пред очите му се появи образът на сестрата на средна възраст с металните рамки на очилата. Но не можа да се сети за името й. Изрече няколко любезни приказки, след което добави:
— Предполагам, че вие сте ми позвънили преди малко.
— Да, аз бях. Изчакайте така да ви свържа със завеждащия лекар, за да разговаряте директно с него.
Тенго долепи слушалката към ухото си и чака, и чака да вдигне докторът. Имаше чувството, че цял живот ще слуша „У дома на пасбището“. Затвори очи и си представи санаториума на брега на полуостров Босо. Плътно сплетените клонаци на боровете, люлени от морския бриз, безкрайният рев на прибоя откъм Тихия океан. Притихналото фоайе без посетители. Звукът от търкалящи се по коридора колички. Изпечените от слънцето завеси. Старателно огладените бели сестрински униформи. Рядкото изветряло кафе в столовата. Докато най-сетне докторът се обади.
— Извинявайте за забавянето, но ме викнаха за един спешен случай.
— Няма проблем — каза Тенго. И се напъна да си представи как изглеждаше лекарят на баща му, докато в един момент не се сети, че всъщност никога не го е виждал. Явно мозъкът му още не функционираше нормално. — Нещо с баща ми ли се е случило?
Докторът направи кратка пауза, после отговори:
— Не, конкретно днес нищо не се е случило, но напоследък състоянието му поначало не е добро. Съжалявам, но ми се налага да ви съобщя, че баща ви е в кома.
— В пълно безсъзнание ли искате да кажете?
— Точно така.
Тенго се напъна да пришпори мозъка си.
— Да не би да е имал някакъв пристъп, който да е предизвикал комата?
— В интерес на истината — не — отвърна лекарят с голямо затруднение. Тенго зачака. — Трудно ще ми е да ви го обясня по телефона, но баща ви всъщност не страда от нищо конкретно — нито от рак, от пневмония или някаква друга болест, която бихме могли да диагностицираме. От медицинска гледна точка не намираме у него никакви характерни симптоми. Не знаем каква е причината, но в случая с баща ви наблюдаваме видимо отслабване на естествената му сила за живот. И след като не знаем причината, не знаем и какво лечение да му предпишем. Продължаваме да го храним венозно, но това е само противодействие срещу симптомите.
— Може ли да ви задам един съвсем прям въпрос? — попита Тенго.
— Разбира се.
— Да не искате да ми кажете, че баща ми няма да живее дълго?
— Напълно възможно е, ако остане в сегашното си състояние.
— Тоест той линее от старост, така ли?
Лекарят издаде някакъв неясен звук, после рече: