— Баща ви още няма седемдесет години, така че още не му е време да „линее от старост“. Поначало е в добро здраве. Не откриваме у него нищо освен определено когнитивно разстройство. На периодичните замервания на силата, които му правим, показва доста добри резултати. Така че не намираме никакъв конкретен проблем.
Тук докторът млъкна, после продължи:
— Но всъщност… като го наблюдавам напоследък… от известно време може да се каже, че е налице в известна степен едно „линеене от старост“, както вие се изразихте. Физическите му функции като цяло са се влошили и сякаш е загубил желанието да живее. А това са симптоми, които обикновено не се проявяват, докато пациентът не наближи деветдесет. На такава възраст често може да се види пациент, комуто е омръзнало да живее и съответно престава да прави усилия да поддържа жизнеността си. Но не мога да си обясня появата на такова нещо в мъж на шестдесет и нещо години като господин Кавана.
Тенго прехапа устна и се замисли върху чутото.
— Откога е в кома? — попита.
— От три дни — отговори лекарят.
— Искате да кажете, че не се е пробуждал от три дни?
— Нито веднъж.
— И жизнените му показатели постепенно се влошават, казвате?
— Не драстично — рече лекарят. — Но както вече ви споменах, нивото на жизнените му сили спада постепенно, но видимо — така както влакът намалява скорост, преди да започне да спира.
— Колко още му давате?
— Не мога категорично да кажа. Но ако продължава така, в най-лошия случай му остава поне още една седмица.
Тенго премести ръката си върху слушалката и пак прехапа устна.
— Още утре ще дойда. И да не бяхте се обадили, аз възнамерявах скоро да го посетя. Но ви благодаря, че ми се обадихте. Много съм ви задължен.
Думите му, изглежда, донесоха облекчение на доктора:
— Заповядайте, заповядайте! Колкото по-рано го видите, толкова по-добре. Дори да не може да говори, убеден съм, че ще ви се зарадва.
— Но той не е в съзнание, казвате?
— Точно така. Не е в съзнание.
— Как мислите, дали изпитва болка?
— Засега най-вероятно — не. Това е единствената положителна страна на ситуацията. Спи дълбоко.
— Много ви благодаря.
— Да ви кажа право, господин Кавана, грижите по баща ви не бяха никак големи. Никого не е затруднил.
— Той поначало си е такъв — каза Тенго.
И като благодари още веднъж на лекаря, затвори.
Тенго претопли кафето си и седна да го пие на кухненската маса срещу Фука-Ери.
— Утре заминаваш — попита Фука-Ери.
Тенго кимна:
— Утре сутринта ще трябва да хвана влака и пак да ходя до котешкия град.
— Ще ходиш в котешкия град — попита Фука-Ери без всякакво изражение.
— А ти ще ме чакаш тук — попита я Тенго. Покрай Фука-Ери и той бе свикнал да задава въпросите си без въпросителна интонация.
— Ще те чакам тук.
— Ще ходя сам в котешкия град — рече Тенго и отпи от кафето. Но изведнъж се сети да я попита: — Ти нищо ли не искаш за пиене?
— Бяло вино, ако ти се намира.
Тенго отвори хладилника да провери дали му е останало изстудено бяло вино. Някъде навътре откри бутилката шардоне с глиган на етикета, която бе купил наскоро от една разпродажба. Издърпа тапата, наля чаша и я постави пред Фука-Ери. После, след известно колебание, сипа и на себе си. Настроението му категорично изискваше не кафе, а вино. Стори му се възстудено и леко възсладко, но алкохолът поуталожи нервите му.
— Значи, утре отиваш в котешкия град — пак попита Фука-Ери.
— Още с първия влак — рече Тенго.
И като гаврътна останалото вино в чашата, Тенго се сети как бе еякулирал в тялото на красивото седемнадесетгодишно момиче, което сега седеше насреща му. Беше се случило едва предната нощ, а вече му се струваше, че е станало в някакво далечно минало — почти историческо събитие. Но пък усещането за станалото продължаваше да живее ярко у него.
— Луните са се увеличили на брой — каза Тенго, сякаш и споделяше някаква тайна, и бавно завъртя винената чаша в ръката си. — Когато погледнах небето преди малко, на него имаше две луни — една голяма, жълта, и една по-малка, зелена. Може отдавна да са били две, но досега не ги бях забелязал. Едва преди малко им обърнах внимание.
Фука-Ери не намери за нужно да отговори във връзка с факта, че броят на луните се е увеличил, нито, доколкото можа да установи Тенго, прояви някаква изненада от тази вест. Дори изражението на лицето й не се промени. И обичайното кратко повдигане на рамене не последва даже. Явно за нея това не беше никаква новост.