— Не е нужно да ти напомням, че появата на две луни на небето е същото като в света на „Въздушната какавида“ — каза Тенго. — И че новата луна е точно такава, каквато съм я описал там — и на размер, и на цвят.
Фука-Ери пак не намери какво да каже. Никога не отговаряше на въпроси, които не се нуждаеха от отговор.
— Защо според теб е станало това? Как изобщо е могло да се случи?
И пак никакъв отговор.
Тенго реши да й зададе директен въпрос:
— Означава ли това, че сме влезли в света, описан във „Въздушната какавида“?
Фука-Ери прекара няколко секунди в старателно изучаване на ноктите на ръцете си. После отвърна:
— Понеже заедно написахме книгата.
Тенго постави винената чаша върху масата. После попита Фука-Ери:
— Ние написахме „Въздушната какавида“ и я издадохме. Със съвместни усилия. А след като книгата стана бестселър, цялата информация за човечетата, за мазите и дохтите стана обществено достояние. В резултат на което ние двамата с теб сме навлезли в този наскоро променен свят. Това ли искаш да кажеш?
— Ти действаш като приемник.
— Аз действам като приемник — повтори той думите й. — Вярно, писах за приемници във „Въздушната какавида“, но и тогава нищо не разбирах от тези работи. И какво по-конкретно върши приемникът?
Фука-Ери леко поклати глава, в смисъл че не може да му обясни.
„Щом не го разбираш без обяснение, и с обяснение няма да го разбереш“, беше казал баща му.
— Най-добре ще е да сме заедно, докато я намериш — рече Фука-Ери.
Тенго се взря в лицето и с надеждата да разчете изражението му, но, както винаги, там нямаше изражение за разчитане. Извърна несъзнателно глава да погледне през прозореца, но оттам не се виждаха никакви луни, а само грозни пресукани снопове жици.
— Човек трябва ли да притежава някаква специална дарба, за да действа като приемник?
Фука-Ери леко раздвижи брадичката си нагоре-надолу, в смисъл, че известен талант действително е необходим.
— Но „Въздушната какавида“ поначало бе твоя творба, която ти бе измислила от самото начало. Дошла е отвътре от теб. Аз просто се съгласих да я пооправя стилово. Чисто техническа дейност.
— Понеже заедно написахме книгата — пак повтори Фука-Ери.
Тенго несъзнателно притисна слепоочията си с пръсти:
— Да не искаш да кажеш, че още оттогава съм действал в ролята на приемник, без изобщо да го съзнавам?
— Отпреди това — рече Фука-Ери. И насочи десния си показалец първо към себе си, после към Тенго. — Аз съм възприемник, а ти си приемник.
— С други думи, ти „възприемаш“ нещата, а аз ги „приемам“, така ли?
Фука-Ери кимна леко.
— Значи, си знаела, че съм приемник или че притежавам специалната дарба да съм приемник, и затова си ме оставила да пренапиша „Въздушната какавида“. Тоест чрез мен си превърнала възприетото от теб в книга. Така ли?
Никакъв отговор.
Тенго разпусна намръщеното си лице. После се взря в очите на Фука-Ери и каза:
— Все още не мога да посоча точния момент, но подозирам, че тъкмо по това време вече съм влязъл в този свят с две луни. Но просто досега не съм обърнал внимание на този факт. Нямал съм повод да погледна нощното небе и затова не съм забелязал, че броят на луните се е увеличил. Така е било, нали?
Фука-Ери продължаваше да мълчи. Мълчанието й висеше неподвижно като фина прах във въздуха — посята само секунди преди това от ято молци, долетели от някакво специално пространство. Известно време Тенго разглеждаше носещите се из въздуха прашни частици. Имаше чувството, че се е превърнал в отлежал два дни вечерен вестник. Нова информация се появяваше всеки ден, ден след ден, а той май беше единственият, който не подозираше за нея.
— Причините и следствията май са се объркали напълно — каза Тенго, възстановил душевното си равновесие. — Не мога да разбера кое е било първо и кое — второ. Но, така или иначе, вече сме в този нов свят.
Фука-Ери вдигна лице и впери поглед в очите на Тенго. Може и да си внушаваше, но му се стори, че долавя в очите й намек за нежност.
— А пък и първоначалният свят повече не съществува — рече Тенго.