Фука-Ери сви леко рамене:
— Ще продължим да живеем тук.
— В света с двете луни ли?
Фука-Ери не отговори на този въпрос. Красивото седемнадесетгодишно момиче само стисна устните си в идеално права линия и впери очи в Тенговите — по абсолютно същия начин, по който Аомаме бе вперила поглед в очите на десетгодишния Тенго в празната класна стая: със силно, дълбоко умствено съсредоточаване. Тенго имаше чувството, че под напрегнатия поглед на Фука-Ери току-виж се превърнал в камък, а оттам — в новата луна — разкривената луна. Само след миг обаче погледът на Фука-Ери най-после омекна. Вдигна дясната си ръка и притисна пръсти към слепоочието си, сякаш се мъчеше да прочете собствените си тайни мисли.
— Ти търсеше някого — попита момичето.
— Да.
— Но не си я намерил.
— Не, не съм.
Не беше намерил Аомаме, но затова пък беше открил двете луни. А то бе станало, понеже бе послушал Фука-Ери да се разрови дълбоко в паметта си, в резултат на което му бе дошла идеята да погледне луната.
Погледът на момичето стана още по-мек. Тя отпи от виното си, задържа го в устата си известно време и едва тогава преглътна внимателно, както насекомо пие роса.
— Според теб тя се крие някъде — рече Тенго. — Което ще рече, че няма да е лесно да я намеря.
— Не бива да се тревожиш.
— Не бива да се тревожа — повтори като ехо думите й Тенго.
Фука-Ери кимна емфатично.
— Искаш да кажеш, че ще я намеря ли?
— Тя ще те намери — каза Фука-Ери с глас като бриз, прелитащ над поле с мека трева.
— Тука, в Коенджи ли?
Фука-Ери наклони леко главата си — в смисъл, че не знае.
— Някъде — рече.
— Някъде на този свят — каза Тенго.
Фука-Ери кимна леко:
— Докато на небето има две луни.
Тенго обмисли чутото за секунда, после с известно примирение призна:
— Май нямам друг избор, освен да ти повярвам.
— Аз възприемам, ти приемаш — отбеляза замислено Фука-Ери.
— Ти възприемаш, аз приемам — повтори Тенго.
Фука-Ери кимна.
И затова ли се съединихме тялом?, прищя му се да я попита. През онази дива буря снощи. Какъв беше смисълът на този акт? Но не й зададе въпросите си, понеже му се сториха неуместни, а пък и знаеше, че тя никога няма да му отговори.
Щом не го разбираш без обяснение, и с обяснение няма да го разбереш, беше казал баща му някъде.
— Ти възприемаш, аз приемам — пак повтори Тенго. — Така е станало и докато пренаписвах „Въздушната какавида“.
Фука-Ери поклати глава. Бутна назад косата си и разкри едно красиво ушенце, сякаш вдигна антената на предавател:
— Не е същото. Ти се промени.
— Променил съм се — повтори Тенго.
Фука-Ери кимна.
— И как точно се промених?
Фука-Ери се загледа дълго във винената чаша в ръката си, сякаш съзираше в нея нещо важно.
— Ще разбереш, когато стигнеш в котешкия град — каза красивото момиче. После, с все още видимо ухо, отпи от чашата бяло вино.
Двадесет и трета глава
(Аомаме): Вкарай тигъра в резервоара си
Аомаме се събуди малко след шест сутринта. Денят бе ясен, прекрасен. Направи си каничка кафе, препече филийки и си свари яйце. Докато закусваше, провери дали по телевизията не говорят вече за смъртта на вожда на Сакигаке. А те явно се бяха отървали тайно от трупа, без да съобщят в полицията. Е, и? Мъртвецът си е мъртвец, както и да се отървеш от него.
В осем си взе душ, разреса старателно косите си пред огледалото в банята и си мацна едва забележим слой червило. Обу чорапи. Облече бялата копринена блузка, която висеше в гардероба, и завърши тоалета си със стилното костюмче на „Джунко Шимада“. Докато подскачаше и се гънеше, та сутиенът с подплънките и банелите да прилепне по-добре по тялото й, пак взе да си мечтае гърдите й да бяха поне мъничко по-големи. Досега, когато се оглеждаше, тази мисъл й бе минавала най-малко 72 000 пъти. Е, и? Свободна съм да си мисля каквото си искам, колкото пъти си искам. Дори днес да ми е 72 001-вият път, какво от това? Докато съм жива, мога да си мисля каквото си искам, когато си искам, както си искам и колкото пъти си искам, и никой копче не може да ми каже. Обу си обувките с високите токчета на „Шарл Журдан“.
Изправи се пред огледалото в цял ръст до входната врата на апартамента — да се убеди, че тоалетът й е безупречен. Вдигна леко едното рамо — да види доколко би наподобявала на Фей Дънауей в „Аферата «Томас Краун»“. В този филм Дънауей играеше ролята на хладнокръвен частен детектив, занимаващ се със застрахователни измами — жена, остра като леден бръснач, а отгоре на всичко особено сексапилна в деловия си костюм. Аомаме, разбира се, изобщо нямаше външността на Фей Дънауей, но въздействието, което излъчваше, бе доста сходно — или поне не се отличаваше коренно. Беше нещо, което само един първокласен специалист може да излъчва. А отгоре на всичко и носеше в чантата си един леден, твърд автоматичен пистолет.