С тесните тъмни очила „Рейбан“, Аомаме излезе от блока, прекоси улицата до детската площадка, отиде до пързалката, където бе видяла Тенго, и преигра в съзнанието си цялата сценка от предната вечер. Оттогава бяха минали дванадесет часа. И истинският Тенго се беше оказал точно на това място — на отсрещната страна на улицата пред дома ми. И седя там дълго, сам, загледан в луните — в същите две луни, които и тя гледаше.
За Аомаме близостта с Тенго сякаш беше някакво чудо, граничещо с богоявление. Нещо я бе довело до допир с присъствието му. И в същото време като че бе реструктурирало самото й физическо съществуване. Още в мига, в който се събуди сутринта, взе да чувства някакво непрестанно триене в тялото си. Той ми се яви, после се разделихме. Не успяхме нито да си проговорим, нито да се докоснем. И въпреки всичко той успя за този кратък интервал да промени сума ти неща у мен. Буквално разбърка и душата, и тялото ми, така както лъжичката разбърква чашата какао, до дълбините и на органите ми, и на утробата ми.
Застоя се цели пет минути, подпряла се с ръка на едно от стъпалата на пързалката, леко смръщена, ровеща в пръстта с острото токче на обувката си. Сякаш искаше да се убеди до каква степен е била разбъркана и физически, и душевно, и изпитваше удоволствие от усещането. Накрая реши какво ще прави, запъти се към най-близката главна улица и хвана такси.
— Закарайте ме първо до Йога, а оттам по градската високоскоростна магистрала номер 3 по посока центъра почти до изхода за Икеджири — заяви на шофьора, който, съвсем разбираемо, се обърка от искането й.
— Госпожице, бихте ли ми казали все пак коя е крайната точка на пътуването ви? — попита я с леко небрежен тон.
— Изходът за Икеджири. Поне засега.
— Много по-напряко ще е оттук да ви закарам директно до Икеджири. Доста трябва да заобиколим, за да отидем първо до Йога. Пък и по това време платното за към центъра ще е силно задръстено. Много по-бавно ще се придвижим. И съм толкова сигурен в това, колкото съм сигурен, че днес е сряда.
— Не ме интересува нито дали магистралата е задръстена, нито дали днес е четвъртък, петък, или рожденият ден на императора. Искам само да хванете градската високоскоростна магистрала от Йога. Разполагам с безкрайно свободно време.
Шофьорът бе млад мъж, на тридесет и нещо, слаб, с дълго бледо лице, и й приличаше на кротко пасящо добиче. Брадичката му стърчеше напред като на каменна статуя от брега на Великденските острови. Изучаваше Аомаме в огледалото за обратно виждане, за да определи, ако може, по изражението й дали пътничката му е съвсем откачила, или е просто обикновено човешко същество в комплицирана ситуация. Но такива неща трудно се долавят, особено от образа в малкото огледало.
Аомаме извади портфейла от дамската си чанта и навря в лицето му чисто нова банкнота от десет хиляди йени. Парите имаха вид на току-що отпечатани.
— Не ща ресто, нито разписка — каза рязко Аомаме. — Така че задръжте мнението за себе си и правете каквото ви казах. Първо Йога, оттам по високоскоростната до Икеджири. Дори да попаднем в задръстване, парите би трябвало да стигнат.
— Предостатъчни са, разбира се — съгласи се шофьорът, макар на лицето му да бе изписано определено съмнение. — Вие някаква специална работа ли имате по магистралата?
Аомаме размаха банкнотата във въздуха като възпоменателно флагче:
— Ако не желаете да ме закарате, ще сляза и ще хвана друго такси. Така че решавайте. Моментално.
Шофьорът сключи вежди и оглежда цели десет секунди банкнотата от десет хиляди йени. Накрая кандиса и я взе. Вдигна я пред очите си — да се увери, че не е фалшива, после я пъхна в служебната чантичка.
— Да вървим тогава. На градската високоскоростна магистрала номер 3. Но пак повтарям, госпожице: задръстването там ще е ужасно. А между Йога и Икеджири друг изход няма. И тоалетни няма. Така че, ако ви се ходи донякъде, сега му е времето.