— Минете в най-лявата лента, ако обичате — нареди Аомаме на водача.
— По дясната най-бързо ще напреднем — плахо й възрази онзи. — А и изходът за Икеджири е отдясно. Ако сега мина в лявата, после пак ще трябва да се връщам.
Аомаме изобщо не възнамеряваше да се съобразява с възраженията му.
— Няма значение, просто минете в лявата лента.
— Както кажете, госпожице — предаде се шофьорът.
Наклони се наляво и протегна ръка през прозореца откъм страната на пътника, да даде знак на хладилния камион зад него в лявата лента. След като се убеди, че онзи го е забелязал, вдигна пак стъклото и се напъха вляво. Минаха още петдесетина метра и движението отново спря.
— А сега ми отворете, ако обичате. Тук слизам — нареди му Аомаме.
— Как така ще слизате? — не вярваше на ушите си шофьорът. И изобщо не посегна към ръчката, с която отваряше вратата на пътника отзад. — Ама наистина ли тука смятате да слезете?!
— Да, точно тук. Тук имам една работа.
— Но ние сме по средата на градската високоскоростна магистрала. Тук е опасно да слизате, а и да слезете, къде ще отидете?
— Не се притеснявайте, точно тук има аварийно стълбище.
— Аварийно стълбище — поклати глава онзи. — Не знам дали има аварийно стълбище, или не, но ако някой разбере, че тук съм пуснал да слезе пътник, ще ме разкъсат и от фирмата, и от управлението на магистралата. Моля ви се, госпожице, не ме вкарвайте в беля…
— Съжалявам, но точно тук ми се налага да сляза — обяви Аомаме. Извади втора банкнота от десет хиляди йени от портфейла си, щракна с пръст по нея и я набута пред лицето му. — Знам, че искам нещо нередно от вас. Това би трябвало да компенсира ядовете ви. Така че престанете да се опъвате и ми отворете вратата.
Шофьорът отказа да вземе парите, но се предаде и дръпна ръчката. Лявата задна врата се отвори.
— Благодаря, вие и така ми платихте предостатъчно. Но, много ви моля, отваряйте си очите. На естакадата няма банкет и колкото и бавно да е движението, пак си е опасно човек да върви пеша по такова място.
— Благодаря — рече Аомаме. Слезе, почука на лявото предно стъкло и го накара да го смъкне. После навря вътре главата си и набута банкнотата от десет хиляди йени в ръката му:
— Няма значение, просто я вземете. Не се тревожете. Имам много повече пари, отколкото са ми необходими.
Погледът на таксиджията заснова между банкнотата и лицето на Аомаме.
— Ако полицията или фирмата ви се заядат, кажете им, че съм ви заплашила с пистолет. Така че не сте имали друг избор, освен да ме пуснете. Това ще им затвори устата.
Шофьорът, изглежда, не схващаше думите й: Много повече пари, отколкото й били необходими? Заплашила го била с пистолет? Но реши да вземе все пак парите — да не вземе да й хрумне нещо още по-шантаво, ако й откаже.
Точно както бе постъпила предишния път, Аомаме се запромъква между мантинелата на естакадата и колите в лявата лента по посока на Шибуя. Налагаше й се да измине петдесетина метра. Хората от колите я гледаха с невярващи погледи, но Аомаме си наложи да не им обръща внимание. Вървеше с дълги самоуверени крачки, с изправен гръбнак, като манекенка по някой парижки подиум. Вятърът вееше косите й. Естакадата се тресеше от прелитащите по свободното насрещно платно камиони. Билбордът на „Есо“ нарастваше пред очите й и тя най-сетне се добра до познатата аварийна отбивка.
Нищо не се беше променило от миналия път: и металната преграда, и жълтата кутия с аварийния телефон в съседство с нея.
Ето, тук започна 1Q84 година, помисли си Аомаме.
И светът бе подменен с друг, докато съм слизала по аварийното стълбище към национален път 246 под мен. Така че не ми остава друго, освен да се опитам пак да сляза. Първият път беше през април и аз бях по бежовото си манто. А сега е началото на септември и е прекалено горещо за манто. Иначе пак съм в абсолютно същия тоалет, в който бях тогава — в деня, в който убих онзи отвратителен мъж от нефтодобивната индустрия: в костюмчето на „Джунко Шимада“ и обувките с високите токчета на „Шарл Журдан“. Бяла блуза. Чорапи и бял сутиен с банели. Помня, че навих нагоре миниполата си, за да прекрача преградата, и оттам се спуснах по аварийната стълба.
Сега ще се опитам да сторя същото — водена от чисто любопитство. Просто държа да знам какво ще стане, ако извърша същите действия, на същото място, в същия тоалет. Не се надявам по този начин да се спася. Не се страхувам особено от смъртта. Ако се стигне до умиране, ще го направя, без изобщо да се колебая. Мога да умра с усмивка на лице. Аомаме обаче държеше да не умре в неведение, без да е проумяла механизма на нещата. Искам да се напъна до границата на възможностите си и ако нищо не се получи, ще се откажа. Но ще правя всичко по силите си до горчивия ми край. Така съм свикнала да живея.