Аомаме свали своите очила „Рейбан“ и ги пъхна в джоба на жакета си. Присвила очи заради силната сутрешна светлина, поразтрива известно време образувалите се по носа й вдлъбнатини от очилата. После прокара език по пресъхналите си устни и усети едва доловимия вкус на червилото. Погледна към ясното небе и още веднъж провери почвата под нозете си.
Отвори дамската си чанта и бавно извади „Хеклер & Кох“-а, после пусна чантата в краката си, за да не й пречи. С лявата си ръка освободи предпазителя и изтегли назад затвора, за да вкара патрон в цевта. Извърши всичко това бързо и точно, с няколко приятни за ухото й щракания. Леко разтърси оръжието в дланта си, да усети тежестта му. Пистолетът сам по себе си тежеше 480 грама, плюс теглото на няколкото патрона. Няма съмнение, зареден е. Усещаше го по допълнителната тежест.
Около все още правите й устни играеше лека усмивка. Хорските погледи се бяха фокусирали върху действията й. Никой не се учуди от това, че тя извади от чантата си пистолет — или поне върху ничие лице не се изписа изненада. Може би не вярваха, че пистолетът е истински. Истински е, увери ги наум Аомаме.
После насочи пистолета нагоре и пъхна дулото му в устата си. Сега оръжието бе насочено право в главния й мозък — в онзи сив лабиринт, където битува съзнанието.
Думите на молитвата й дойдоха съвсем автоматично, без дори да се замисля. С дуло в уста ги изрече набързо. Но сигурна съм, че никой не ги чува. Е, и? Достатъчно ми е да ме чува Бог. Като малка Аомаме почти не разбираше смисъла на рецитираните от нея фрази, но словата бяха проникнали до дъното на душата й. Нали беше длъжна да ги повтаря всеки ден, преди да седне да обядва в училище, съвсем сама, но на висок глас, без да обръща внимание на любопитните погледи и на подигравателния смях на останалите деца. Важно е единствено това, че Бог те наблюдава. Никой не му убягва от погледа.
Големият брат те наблюдава.
Отче наш, който си на небесата, да се свети името Твое, най-чисто вовеки веков, да дойде царството Твое. Прости нам греховете наши и благослови пътищата ни смирени. Амин.
Миловидната жена на средна възраст зад волана на чисто новия мерцедес-бенц продължаваше да гледа право в Аомаме. И тя като останалите наблюдаващи я не съумяваше да схване значението на пистолета в ръцете на Аомаме. Ако разбираше, щеше да отвърне погледа си, рече си Аомаме. Защото, ако види как мозъкът ми се пръсва на всички посоки, надали ще е в състояние да изяде днес обяда си — а може би и вечерята. Няма да те виня, ако погледнеш настрани, каза й безмълвно Аомаме. Не съм седнала тук пред теб да си мия зъбите. Навряла съм в устата си този „Хеклер & Кох“ — автоматичен пистолет, немско производство. И си прочетох молитвата. Би трябвало да знаеш какво означава всичко това.
Ще ти дам един съвет — много важен съвет. Наникъде не гледай. Карай си чисто новия мерцедес-бенц право у дома — там, където те чака твоят скъпоценен съпруг с прекрасните ви дечица — и си живей мирния живот. Това тук няма да е подходяща гледка за човек като теб. Пред очите ти е един грозен пистолет, истински при това, зареден със седем грозни деветмилиметрови патрона. А както е казал Чехов, щом в даден разказ се появи оръжие, задължително е да гръмне. Точно това имаме предвид, когато казваме „разказ“.
Но дамата на средна възраст отказваше да отмести погледа си от Аомаме. Аомаме се предаде и леко завъртя глава. Съжалявам, но не мога да чакам повече. Времето ми изтече. Шоуто трябва да започне.
Вкарай тигъра в резервоара си.
— Хо-хо! — обади се ритмуващият.
— Хо-хо! — отвърнаха му останалите шестима.
— Тенго! — викна Аомаме и започна да натиска спусъка.
Двадесет и четвърта глава
(Тенго): Докато трае тази топлота
Тенго хвана специалния сутрешен експрес от гара Токио за Татеяма, прехвърли се там на местния пътнически влак и стигна с него до Чикура. Утрото бе ясно и прекрасно. Нямаше никакъв вятър и по океана почти не се виждаха вълни. Лятото бе отдавна отминало. Носеше тънко памучно сако върху риза с къс ръкав и това се оказа идеално облекло за този вид време. Без летовници крайбрежният град изглеждаше изненадващо обезлюден и тих. Като истински котешки град, мина му през ум на Тенго.
Хапна леко близо до гарата и взе такси до санаториума. Пристигна там малко след един. На рецепцията го посрещна същата медицинска сестра на средна възраст — онази, с която предната вечер бе разговарял по телефона. Сестра Тамура. Тя помнеше Тенго, та бе малко по-любезна от предишния път; успя дори леко да се усмихне, вероятно впечатлена от по-приличното му облекло.