Отведе първо Тенго в столовата и му наля чаша кафе.
— Моля ви да изчакате тук. Докторът ще дойде след малко.
Само след десет минути се яви, бършещ с кърпа ръцете си, и лекарят на баща му. По щръкналата му четина бяха започнали да се появяват бели прашинки. Беше накъм петдесет. И не беше в бяла престилка, сякаш току-що е приключил с някаква процедура. Носеше сив анцуг и чифт стари маратонки. Изглеждаше здравеняк, с вид не толкова на медик, колкото на университетски треньор, чийто отбор така и не е успял да се качи по-горе от втора дивизия.
Докторът повтори пред Тенго почти същото, което му бе съобщил и по телефона предната вечер. Ако можеше да се съди по изражението и думите му, той наистина съжаляваше, че тъкмо това трябва да му каже:
— Съжалявам, но от медицинска гледна точка не сме в състояние нищо повече да направим за него. Остава ни единствено да се надяваме, че като чуе гласа на сина си, ще се засили желанието му да живее още.
— Смятате ли, че той е в състояние да чува какво му говорят? — попита Тенго.
Докторът се смръщи замислено, докато отпиваше хладкия си зелен чай:
— Честно казано, и аз не знам отговора на този въпрос. Баща ви е в кома. Когато му говорим, не проявява абсолютно никаква физическа реакция. Известни са обаче случаи, в които пациент в дълбока кома е чувал хората около него и дори е разбирал какво му казват.
— Но по външния му вид не можете да познаете.
— Не можем.
— Мога да остана до 6:30 вечерта. Ще седя при него и ще му говоря колкото се може повече. Дано има някаква полза.
— Обадете ми се, ако реагира по какъвто и да било начин — каза лекарят. — Аз ще съм някъде из санаториума.
Млада сестра заведе Тенго до стаята на баща му. На табелчицата бе изписано името й: Адачи. Бяха преместили баща му в самостоятелна стая в новото крило — онова за пациентите в по-сериозно състояние. Казано другояче, колелата се бяха завъртели напред до последната отметка. Повече нямаше накъде да вървят. Стаичката бе невзрачна, дълга и тясна, и леглото заемаше повече от половината й пространство. Пред прозореца се простираха боровете, които служеха за ветроупорна преграда. Гората наистина приличаше на стена, отделяща санаториума от жизнеността на реалния свят. Сестрата си отиде и остави Тенго насаме с баща му, който лежеше по гръб, потънал в дълбок сън. Тенго приседна на дървената табуретка до леглото и огледа баща си.
До горната табла на леглото стърчеше стоика за венозни инфузии и течността се процеждаше от найлоновата торбичка през тънко маркуче във вената на баща му. Изненадващо малко урина се бе отделила в поставения му за целта катетър. В сравнение с предишния месец баща му като да се беше смалил с още един-два номера. По хлътналите бузи беше набола поне двудневна бяла четина. Макар поначало да си бяха хлътнали, очите му сега изглеждаха още по-потънали в лицето, та Тенго се зачуди дали няма да се наложи да му издърпат очните ябълки от отворите с някакъв медицински уред. Клепачите бяха плътно затворени на дъното на двете пещери като спуснати кепенци, а устата леко зееше. Тенго не успя да чуе дишането му, но когато доближи ухо до устата му, усети, че въздухът леко се движи. Явно тук поддържаха живота му на едно тихо, минимално ниво.
Думите на лекаря от предната вечер — „така както влакът намалява скорост, преди да започне да спира“ — взеха да придобиват за Тенго съвсем ужасна реалност. Влакът, наречен „негов баща“, постепенно снижаваше скоростта си, чакаше да се изчерпи инерцията му и се канеше да спре кротко насред някаква празна прерия. Но вътре нямаше вече нито един пътник и никой нямаше да се оплаче, че влакът е спрял. В това бе единственото утешение.
Явно трябваше да почне да говори на баща си, но не му идваше на ум нито какво да му каже, нито как да му го каже, нито — с какъв тон. Хайде, кажи му нещо, заповяда си сам, но не му идваха никакви смислени думи.
— Татко… — успя да прошепне, но нищо повече.
Стана от табуретката, отиде до прозореца и огледа добре поддържаната ливада и градина и прострялото се отвъд боровете небе. Самотен гарван бе кацнал върху голяма антена и оглеждаше с презрение окъпания от слънцето терен. До главата на баща му имаше комбинирано радио с будилник, но баща му очевидно не можеше да се възползва от нито една от двете му функции.