— Аз съм. Тенго. Току-що пристигнах от Токио. Чуваш ли ме? — каза, застанал до прозореца, неоткъсващ очи от бащата, който изобщо не реагира. След като потрептя за миг из въздуха, Тенговият глас потъна безвъзвратно в нанеслата се в стаята празнота.
Този човек се мъчи да умре, помисли си Тенго. Личи си по дълбоко хлътналите му очи. Наумил си е да сложи край на живота си, затова е затворил очи и е потънал в дълбок сън. Каквото и да му говоря, колкото и да се напъвам да го събудя, няма да се преборя с решимостта му. В медицински смисъл той все още е жив, но всъщност животът му вече е свършил. Няма нито повод, нито воля да се бори повече. На Тенго не му оставаше друго, освен да уважи желанието на баща си и да го остави да почине в мир. Изражението на лицето му бе абсолютно спокойно. Не личеше да изпитва каквото и да било страдание. Както се беше изразил по телефона докторът, това е единствената положителна страна на ситуацията.
Но все пак се налагаше Тенго да му приказва, ако не за друго, то поне защото бе обещал на лекаря. Лекарят, изглежда, изпитваше някаква истинска топлота спрямо баща му. На второ място, работата опираше и до онова, което Тенго наричаше „учтивост“. Отдавна не бе водил пълноценен разговор с баща си, дори и на незначителна тема. В интерес на истината трябваше да си признае, че последният им истински разговор се бе състоял някъде по времето, когато Тенго още ходеше в прогимназията. След него Тенго почти не бе влизал в дома им, а дори когато му се наложеше, гледаше да го прави в отсъствието на баща си.
Сега, след като де факто бе признал пред Тенго, че не е истинският му баща, човекът бе свободен най-после да снеме товара от плещите си. И, изглежда, това му даваше известно облекчение. А то ще рече, че и двамата сме смъкнали бремето си — в последния възможен момент.
Пред него бе онзи, който го беше отгледал като собствен син, вписал го бе дори в семейния си регистър въпреки липсата на кръвна връзка и се бе грижил за него дотогава, докато Тенго бе станал способен да се грижи за себе си. Поне толкова му дължа, рече си Тенго. Длъжен съм да му разкажа как съм живял досега, какви мисли са ме спохождали понякога в този ми живот. Не толкова, че съм длъжен, колкото от учтивост. И няма никакво значение дали това, което ще му кажа, ще достигне до ушите му и дали ще има някаква полза, че съм му го казал.
Тенго пак приседна на табуретката до леглото и взе да разправя за живота си до този момент. Започна от онова време, когато бе напуснал дома им и се бе пренесъл в общежитието на джудистите, след като го бяха приели в гимназията. Оттогава почти не беше контактувал с баща си, та се бе стигнало до ситуация, в която и двамата не се вълнуваха от това какво прави другият. Тенго имаше чувството, че е длъжен да запълни, доколкото може, този огромен вакуум.
В крайна сметка почти нямаше какво да му разкаже за живота си в гимназията. Записал се бе в една частна гимназия в префектура Чиба, която беше прочута с програмата си по джудо. Можеше и в по-добро училище да влезе, но тук му предложиха най-изгодните условия: безплатно образование и квартира в общежитието, плюс три яденета дневно. Тенго стана звездата на отбора им по джудо, учеше си уроците между тренировките (беше сред отличниците на випуска, дори без да се напъва особено), а през ваканциите припечелваше като общ работник заедно със съотборниците си. При толкова много задължения времето никога не му стигаше.
Така че нямаше какво толкова да разправи за трите си гимназиални години, освен че беше крайно зает. Не бяха кой знае какви хубави времена; и приятели не успя да си намери. Училището също не му харесваше със строгия си правилник. Правеше всичко необходимо, за да се разбира със съотборниците си, но не успя да преодолее разликите в душевната им нагласа. Пък и, честно казано, така и не успя да се посвети изцяло на джудото. Спортът му бе нужен дотолкова, доколкото с негова помощ се издържаше, така че не пестеше усилия в тренировките, за да не разочарова ничии надежди. Но за него джудото не беше спорт, а практичен начин за оцеляване — занаят. През всичките три години на гимназията мечтаеше единствено да завърши, че да започне веднага някакъв нов, смислен живот.
Но и в университета продължи с джудото и с дотогавашния си начин на живот. Придържането към джудото го освободи от грижата да си търси квартира и храна (колкото и минимална да бе тая грижа). И стипендия получаваше, макар далеч да не му стигаше. Естествено, записал бе математика. Влагаше доста старание в учението и изкарваше добри оценки на изпитите. Съветникът му дори го насърчаваше да се ориентира към аспирантура. Но когато стигна до трети, а след това и до четвърти курс, изведнъж страстта му към математиката като академична дисциплина рязко охладня. Пак я обичаше, но просто нямаше желание да се посвети на научна дейност в тази област. И математиката се бе оказала като джудото — приятна област за любителски занимания; но той много добре си даваше сметка, че не притежава нито характера, нито волята да й посвети целия си живот.