Постепенно започна да пише проза. Представи няколко завършени разказа на конкурси и покрай тях се запозна с един ексцентричен редактор на име Комацу. А Комацу му възложи да пренапише „Въздушната какавида“ — повестта на едно седемнадесетгодишно момиче, Фука-Ери (чието истинско име беше Ерико Фукада). Фука-Ери бе създала фабулата, но нямаше никакъв писателски талант, така че Тенго се залови с тази задача. И така добре се справи с нея, че повестта спечели наградата за писателски дебют на едно списание и впоследствие излезе като книга, която стана бестселър. Но тъй като книгата нашумя прекалено, комисията, отсяваща кандидатите за най-престижната литературна награда „Акутагава“, предпочете да я държи на една ръка разстояние. И въпреки че не спечели въпросната награда, книгата постигна толкова големи продажби, че по типичния свой рязък маниер Комацу отсече: „Много пък ни е притрябвала точно тая награда“.
Тенго никак не бе убеден, че разказът му стига до слуха на баща му, а дори и да стигаше — дали баща му схваща за какво му говори. Струваше му се, че думите му не оказват никакво влияние, и не забелязваше никаква реакция. А и дори баща му да разбираше, къде беше гаранцията, че всичко това го интересува? Можеше да му се струва и ужасно досадно. Нищо чудно да си мислеше: „Кого го е еня за нечие житие? Я ме остави да си спя!“. На Тенго обаче не му оставаше нищо друго, освен да продължи да разправя каквото му дойдеше на ум. Просто не се сещаше какво друго може да прави, докато е натъпкан в такова стайче с баща си.
А баща му изобщо не помръдваше. Очите му си оставаха плътно затворени на дъното на двете дълбоки тъмни кухини. Нищо чудно да чакаше да дойде зимата и да напълни кухините със сняг.
— Засега все още не мога да кажа, че нещата вървят на добре, но ако е възможно, бих желал да изкарвам прехраната си като писател — но не да пренаписвам чужди творби, а да пиша каквото на мен ми се пише, така както аз желая да го напиша. Писането — и най-вече прозата много ми пасва на характера. Хубаво е човек да се занимава с нещо, което му е приятно, а аз най-после открих кое е то. Засега нищо още не съм публикувал под собственото си име, но и това ще се случи съвсем скоро. Без да се хваля, струва ми се, че ставам за писател. Поне един редактор досега е отчел дарбата ми. Така че в това отношение ни най-малко не се притеснявам.
Освен това май имам качества и за приемник, идеше му да добави. Дотолкова, че бях въвлечен в онзи фиктивен свят, който сам създадох. Но не му беше тук мястото за подобни сложни материи. Това си беше съвсем отделна история. И той реши да смени темата.
— Много повече ме тревожи това, че досега не съм се влюбвал истински. Откакто съм се родил, нито веднъж не съм почувствал безусловна обич към другиго — чувството, че мога изцяло да се отдам на този човек. Нито веднъж.
Но дори докато изричаше тези думи, Тенго изведнъж се зачуди дали този нещастен старец пред очите му е обичал някога някого с цялото си сърце. Нищо чудно да е обичал сериозно майка му и това да е било причината да се реши да отгледа Тенго като собствено дете, макар да е знаел, че помежду им няма кръвна връзка. Ако това наистина е било така, то старият е изживял един много по-пълноценен в духовно отношение живот от самия Тенго.
— Сещам се само за едно вероятно изключение — за момиче, което много добре съм запомнил. Бяхме в една и съща паралелка в трети и четвърти клас в Ичикава. Да, говоря ти за нещо, което стана преди цели двадесет години. Много силно ме привлече към себе си. Оттогава не съм спрял да си мисля за нея, макар всъщност никога да не сме разменили и дума. После я преместиха в друго училище и повече не я видях. Но наскоро се случи нещо, което ме подтикна да я търся. Осъзнах най-после, че се нуждая от нея, че искам да я видя и да си говоря с нея за какво ли не. Но все още не съм я открил. Предполагам, че много по-отдавна е трябвало да почна да я търся. Тогава сигурно щеше да ми е по-лесно.
Тенго млъкна и зачака казаното дотук да попие в мозъка на баща му — или, по-точно, да попие в собствения му мозък. После пак заговори.
— Да, голям страхливец бях по отношение на всички тези неща. Същият страх ми попречи и да изследвам собственото си родословие. Сигурно нямаше да ми е никак трудно да установя дали майка ми наистина е починала, или не. Трябваше само да отида до кметството и да проверя регистрите. Факт е, че дори съм си го мислил няколко пъти. Веднъж дори отидох до самото кметство. Но не намерих сили да поискам документите. Страх ме беше да видя истината с очите си. Да я разкрия със собствените си ръце. Затова и оставих нещата да се изяснят от само себе си, по естествен път.