На това място Тенго въздъхна.
— Но дори и да се абстрахираме от това, все пак трябваше много по-рано да започна да търся момичето. А аз заобиколих отдалече. Не можех да започна. Просто… не знам как да го кажа… се оказах страхливец по сърдечните въпроси. Това е моята фатална грешка.
Тенго стана от табуретката, отиде до прозореца и се загледа в боровата гора. Вятърът бе замрял. И ревът на океана не се чуваше. През градината вървеше голяма котка. Ако се съдеше по провисналия й корем, сигурно беше бременна. Котката се просна до дънера на едно дърво, разтвори крака и взе да се ближе по корема. Облегнал се на перваза, Тенго продължи да говори на баща си:
— Но, така или иначе, напоследък животът ми взе най-после да се променя. Поне такова чувство имам. Да ти кажа честно, много дълго те мразех. Още като малък си мислех, че не ми е мястото при теб, в онази мизерия, че заслужавам да живея в много по-свестни условия. Смятах, че отношението ти към мен не беше никак справедливо. Съучениците ми като че живееха щастливо, доволно. Деца с много по-малък талант и дарба от моите прекарваха ежедневието си много по-добре от мен. Най-сериозно си мечтаех да не си ми ти баща. И си представях, че е станала някаква грешка; че е изключено ти да си истинският ми баща, да има някаква кръвна връзка помежду ни.
И Тенго пак погледна през прозореца към котката. Тя все още бе погълната от близането на корема си и не усещаше, че е под наблюдение. Тенго продължи да я гледа, докато говореше на баща си.
— Вече не усещам нещата по този начин. Сега си мисля, че съм живял в най-добрите за мен обстоятелства и с най-подходящия баща. Да ти кажа най-откровено, аз бях един безполезен човек, човек без стойност. И в определен смисъл сам бях причина за провала си; сам си го причиних. Сега вече го виждам. Като малък бях дете чудо по математика, знам. Дори аз съзнавам, че имах истински талант. Всички бяха вперили погледи в мен и само ме хвалеха. Но в крайна сметка се оказа, че няма никаква надежда да развия този свой талант в нещо смислено. Просто си го имах. Поначало си бях едро момче и бях добър в джудото, та винаги се представях добре в турнирите на ниво префектура. Но щом стигнех до по-широкия свят, срещах куп момчета, които бяха по-силни от мен. Така и не ме избраха да участвам в национален турнир от името на университета. Изпаднах в шок и известно време не знаех кой съм всъщност. Което пък си беше съвсем естествено, тъй като аз наистина не бях никой.
Тенго отвори бутилката минерална вода, която си беше донесъл, и отпи. И седна отново на табуретката.
— Пак ти повтарям: благодарен съм ти. Предполагам, че не съм твой син. Почти съм убеден в това. Но съм ти благодарен, че ме отгледа въпреки липсата на кръвна връзка помежду ни. Сигурно никак не ти е било лесно сам да отглеждаш малко дете. Но като си спомня как ме влачеше със себе си да събираме таксата за Ен Ейч Кей, пак ми става гадно. Нямам нито един спомен от онова време, който да не е отвратителен. Очевидно не си знаел друг начин, по който да общуваш с мен. Как по-точно да се изразя? Според мен ти си правел максималното според възможностите ти. Това е било единствената ти допирна точка с обществото и си искал да ме запознаеш с живота като такъв. Сега го разбирам. Но в същото време няма начин да не си си правил и сметката, че присъствието на детето улеснява събирането на парите. Макар, подозирам, това да не е бил единственият ти мотив.
Тенго млъкна за малко, за да могат думите му да попият, а и да подреди собствените си мисли.
— Като дете нямаше начин да усетя нещата по този начин. Това, че трябваше да вървя подире ти в неделя да събираме таксите, докато другарчетата ми се забавляваха, ми причиняваше единствено срам и болка. Нямаш си представа колко мразех неделите. Но днес поне донякъде схващам какво си правел. Не казвам, че така е трябвало да бъде. Останаха ми сериозни белези. Детският ми живот не бе никак лесен. Но каквото било — било. Няма смисъл да страдаш заради онова време. Поне една полза ми остана обаче: станах по-корав. От първа ръка се научих, че на този свят не се пробива лесно.
Тенго разтвори ръце и впери поглед в дланите си.
— За мен животът така или иначе продължава. Сега, след като не ми е нужно да заобикалям отдалече, мисля, че ще се справям по-добре. Нямам представа ти самият какво смяташ да правиш. Може би искаш да те оставя да си спиш кротко и никога повече да не се събудиш. Щом го искаш — така да бъде. Ако в това ти е надеждата, най-малко аз бих застанал на пътя ти. Не ми остава друго, освен да те оставя да спиш. Но държах да ти кажа всичко това, което ти наприказвах — как съм живял досега и какви мисли ме вълнуват. Може би не си желал да слушаш такива работи — в такъв случай те моля да ме извиниш, че ти се натрапвам. Но повече нямам какво да ти кажа. Вече изредих всичко, което исках да чуеш. И ще те оставя на мира. Да спиш, колкото ти се спи.