Сестрата с химикалката в косите влезе след пет да провери нивото на инфузионния разтвор в плика, но не премери температурата на баща му.
— Нещо ново? — попита го.
— Нищо. Не е помръднал, откакто съм тук — отвърна Тенго.
Сестрата кимна:
— Скоро ще дойде и докторът. До колко часа можете да останете, господин Кавана?
Тенго погледна часовника си:
— Мисля да хвана влака в седем, така че мога да остана до 6:30.
Сестрата записа нещо в картона на баща му, после пъхна химикалката в кока си.
— Цял следобед му говоря, но имам чувството, че той изобщо не ме чува — каза Тенго.
— А пък аз едно съм запомнила от сестринското училище: веселите думи причиняват весели вибрации на ушните тъпанчета. Те самите трептят по един особено весел начин. Така че, дори когато пациентът не разбира какво му говорите, тъпанчетата му ще вибрират със съответната весела честота. И затова ни учеха да говорим винаги на пациентите със силен весел глас, независимо дали ни чуват, или не. Каквато и да е логиката, все има някаква полза. От личен опит съм се убедила.
— Благодаря — каза Тенго, след като обмисли думите й. Сестра Омура кимна леко и с бързи стъпки излезе от стаята.
А Тенго и баща му дълго мълчаха. Тенго нямаше какво повече да му каже, а и тишината не го притесняваше. Следобедната светлина постепенно отслабваше и във въздуха се носеха намеци за наближаващата вечер. Последните лъчи на слънцето се прокрадваха безшумно през стаята.
Тенго изведнъж се запита дали бе споменал на баща си за двете луни. Имаше чувството, че не е. Факт е, че в момента обитаваше свят с две луни. „Колкото и да ги гледам, не мога да свикна с присъствието им“, искаше да му каже, но, от друга страна, не виждаше смисъл. Баща му най-малко от броя на луните на небето щеше да се развълнува. Това си беше лично Тенгов проблем.
Но в крайна сметка, независимо дали на този (или онзи) свят луните бяха една, две или три, Тенго си оставаше един-единствен. За него броят на луните бе без значение. В който и свят да се намира, Тенго си оставаше Тенго — един и същ човек, със своите си уникални проблеми и своите си уникални свойства. Истинският въпрос опираше не до луните, а до самия него.
След половин час сестра Омура се върна, но, неизвестно защо, вече без химикалка в кока. Къде ли я бе дянала? Тенго сам се зачуди какво толкова се е запритеснявал за химикалката. По петите й дойдоха двама санитари с болнични колички. И двамата бяха набити, смугли и безмълвни. Нищо чудно да бяха чужденци.
— Ще трябва да закараме баща ви на едни изследвания, господин Кавана — каза сестрата. — Искате ли да изчакате тук?
Тенго погледна часовника си.
— Какво му има?
Сестрата завъртя глава:
— Нищо му няма. Просто тук не разполагаме с необходимата апаратура, та се налага да го преместим. Нищо особено. Лекарят ще ви обясни, като дойде.
— Добре. Ще чакам тук.
— В столовата предлагат горещ чай. Ще ви ободри.
— Благодаря — рече Тенго.
Със сръчни отработени движения двамата мъже вдигнаха внимателно крехкото тяло на баща му, както си беше с тръбичките от системата, прехвърлиха го на носилката и я изкараха заедно със стойката в коридора. Но продължаваха да мълчат.
— Бързо ще свършим — каза сестрата.
Но мина доста време, без да върнат баща му. Навлизащата през прозореца светлина ставаше все по-слаба, а Тенго не светна лампата. Имаше чувството, че ако я запали, ще изгуби нещо важно.
Върху леглото още си личеше отпечатъкът от бащиното му тяло. Колкото и да беше отслабнал, все пак бе оставил ясните си очертания. Докато гледаше вдлъбнатината, Тенго бе споходен от мощното усещане, че е останал съвсем сам на този свят. Стори му се дори, че след като слънцето залезе, няма да види повече нито една зора.