Две седмици се източиха, без да се случи нищо особено. Аомаме ходеше в спортния клуб и провеждаше уроците си по бойни изкуства и стречинг. Не биваше да променя ритъма на ежедневието си. Съобразяваше се максимално с разпорежданията на вдовицата. Вечеряше сама, след като се прибереше. После пускаше завесите, сядаше на кухненската маса и започваше да се упражнява с „Хеклер & Кох“-а, докато тежестта и твърдостта му, ароматът на смазката, грубата му сила и мълчанието му постепенно станаха част от самата нея.
Понякога връзваше през очите си шал, за да тренира „на сляпо“. И стигна дотам, че успяваше да зареди чевръсто пълнителя, да освободи предпазителя и да дръпне затворния блок назад, без изобщо да гледа. Отривистият ритмичен звук от всяко отделно действие галеше слуха й. Постепенно престана да отличава в мрака действителните шумове от оръжието от слуховото си възприятие на тези звуци. Границата между самата нея и действията й постепенно избледня, докато в един момент изчезна напълно.
Най-малко два пъти на ден заставаше пред огледалото в банята и пъхаше дулото на заредения пистолет в устата си. И докато усещаше твърдостта на метала със зъбите си, си представяше как дърпа спусъка. Нищо друго не й трябваше, за да сложи край на живота си. В следващия миг вече нямаше да е на този свят. А на своето „аз“, което виждаше в огледалото, казваше: Най-важното е да не ми трепне ръката, да я стегна да поеме отката, да не ме е страх и — още по-важното — да не се поколебая.
Аз и сега мога да го направя, ако река, мислеше си Аомаме. Колко му е да дръпна пръста си назад с един сантиметър. Дали да не го направя? Но след като размислеше, изваждаше пистолета от устата си, освобождаваше леко ударника, включваше предпазителя и полагаше оръжието между пастата за зъби и четката за коса. Не. Още ми е рано. Първо трябва да свърша една работа.
В изпълнение на получените от Тамару инструкции, Аомаме не се разделяше с пейджъра. Когато си лягаше, го слагаше редом с будилника. Готова бе да реагира на посланието му, но и през следващата седмица пейджърът не наруши тишината.
Пистолетът в кутията от обувки, седемте патрона в джоба на шлифера, мълчащият пейджър, ръчно изработеният ледокоп със смъртоносния връх, куфарчето с личните й вещи; новото лице и новият живот, които я очакваха; пачките с пари в монетното гардеробче на гара Шинджуку — това бе средата, в която Аомаме прекара разгара на лятото. Все повече народ заминаваше в летен отпуск. Магазини пускаха кепенците. Минувачите по улиците оредяха. Броят на автомобилите намаля и градът потъна в тишина. Имаше моменти, в които й се струваше, че вече не знае коя е самата тя. Това ли е наистина действителният свят, питаше се? И ако не е, къде да търся реалността? Нямаше представа къде още да я търси, така че засега не й оставаше друг избор, освен да признае всичко това като единствената действителност и да мобилизира каквито сили й бяха останали, за да оцелее в нея.
Не ме е страх от смъртта, внушаваше си Аомаме. Ако нещо ме плаши, то е да не би действителността да ме остави зад себе си.
Всичко си беше приготвила. И емоционално се бе подготвила. Имаше готовност да напусне апартамента си в мига, в който й се обадеше Тамару. Но той така и не й се обаждаше.
Наближаваше краят на август. Скоро лятото ще утихне и цикадите ще изпищят за последно. Как успя да издържи цял един такъв месец, чиито дни се точеха тъй бавно?
Аомаме се прибра от работата си в спортния клуб, хвърли прогизналия от пот екип в коша за пране и се преоблече в бюстие и шорти. Следобед се изля силен дъжд. Небето притъмня. По асфалта първо зашляпаха едри колкото топчета капки и се чуха приглушени гръмотевици. Накрая улиците тънеха във вода, но слънцето се появи и вложи цялата си енергия да изпари водата, така че градът се оказа обвит в трептящ парен воал. Към залез-слънце придойдоха облаци, хвърлиха плътна завеса върху небето и закриха луната.
На Аомаме й се прищя да си поотпочине, преди да се захване с вечерята. Разтвори върху кухненската маса вечерния вестник и взе да го преглежда методично, от първата до последната страница, докато пиеше студен ечемичен чай и дъвчеше сварените по-рано на па̀ра зелени соеви шушулки едамаме. Нищо интересно. Най-обикновен вечерен вестник. И чак когато стигна до местните новини, погледът й се прикова върху снимката на Аюми. Дъхът й спря и лицето й се смръщи.