На Аомаме й се прищя да се пресегне и да хване вдовицата за ръка, но се възпря. Явно имаше още неща за слушане. А вдовицата продължи:
— И за мен шокът бе огромен, разбира се. Имах чувството, че някой е откъснал физически част от тялото ми. Както знаеш, канех се официално да я осиновя. Давах си сметка, че няма да е толкова лесно, но въпреки всичките предполагаеми трудности държах да го направя. Ако не станеше, нямаше да има кому да се оплача, а, честно казано, на моите години тия неща страшно ти костват.
— Но какво й пречи на Цубаса да се върне някой ден? — попита Аомаме. Така и така и пари няма, и къде да отиде няма…
— Ще ми се да си права, но няма да стане така — рече вдовицата с абсолютно равен глас. — Може и само на десет години да е, но мисли напълно самостоятелно. Решила е и е тръгнала. Съмнявам се, че някой ден ще й се прище да се върне.
— Извинете ме за момент — рече Аомаме. Отиде до масата при вратата и си наля студен чай в чашата от зелен шлифован кристал. Не че толкова я мъчеше жаждата; по-скоро искаше със ставането си да внесе принудителна пауза в разговора им. Върна се на дивана, отпи от чая и остави чашата върху стъклената повърхност на масичката.
Вдовицата я изчака да се намести удобно на дивана, преди да каже:
— Стига за Цубаса — след което протегна врат и сключи длани, за да си даде емоционална пауза. — Да поговорим сега за Сакигаке и техния Вожд. Ще ти кажа какво успяхме да установим дотук. Тъкмо затова пожелах да дойдеш днес. Освен във връзка с Цубаса, разбира се.
Аомаме кимна. Точно това бе очаквала.
— Както вече казах миналия път, абсолютно длъжни сме да „се погрижим“ за този техен Вожд. Да го пренесем на друг свят. Вече знаеш, разбира се, че има навика да изнасилва невръстни момичета, никое от които не е имало още първия си мензис. Съчинява някаква доктрина и се възползва от системата на сектата, за да оправдае тези свои действия. Проучих го максимално подробно, макар да ми струваше доста пари. Оказа се, че никак не е лесно. Разходите дотук надхвърлиха далеч предварителните ми очаквания, но пък успяхме да идентифицираме четирите момичета, които вероятно е изнасилил. Цубаса е била номер четири.
Аомаме вдигна чашата си и отпи от ледения чай, но не усети вкуса му: устата й сякаш бе пълна с памук, който поемаше всички аромати.
— Още не сме наясно с всички подробности, но поне две от момичетата и сега живеят в селището на сектата — каза вдовицата. — Разбираме, че служат на Вожда в качеството си на лични негови жрици. Никога не се появяват пред обикновените вярващи. Но не знаем дали са там по своя воля, или понеже не могат да избягат. Не знаем и дали сексуалните отношения между Вожда и тях още продължават. Така или иначе, живеят на едно и също място, като семейство. В резиденцията на Вожда не се допуска абсолютно никой от редовите вярващи. Много неща продължават да са загадка.
Чашата от шлифован кристал бе започнала да се запотява върху масата. Вдовицата спря да си поеме дъх, после продължи:
— Но едно установихме със сигурност: първата от четирите жертви е дъщерята на самия вожд.
Аомаме се намръщи. Лицевите й мускули неволно се раздвижиха и силно разкривиха. Искаше да каже нещо, но гласът й не успяваше да оформи думите.
— Наистина е така — рече вдовицата. — Смята се, че първото поругано момиче е била дъщеря му. Станало е преди десет години, когато е била на десет.
Вдовицата позвъни по вътрешния телефон и нареди на Тамару да донесе бутилка шери и две чаши. Зачакаха го смълчани; всяка от двете имаше нужда да подреди мислите си. Тамару влезе с поднос с нова бутилка шери и две тънки, елегантни кристални чашки. Подреди всичко това на масичката, отвинти капачката с рязко, точно движение, сякаш прекърши пилешки врат. Бутилката загъргори, докато наливаше шерито. Вдовицата кимна, Тамару се поклони и, както винаги, напусна помещението, без нищо да каже. И стъпките му бяха безшумни.
Не само за кучката жали, рече си Аомаме. И изчезването на момичето го е наранило дълбоко. Толкова важно бе за вдовицата, а така да му изчезне под носа! Технически погледнато, той не носеше отговорност за детето. Не беше живеещ на обекта охранител; ако нямаше нещо специално, което да го задържи у вдовицата, нощем спеше в собствения си дом, на десет минути път пеша. И смъртта на кучката, и изчезването на момичето се бяха случили през нощта, докато не е бил на работа. И на двете е нямало как да попречи. Пък и задачата му бе да охранява вдовицата и къщата с върбите. В задълженията му не влизаше приютът, който поначало бе извън оградата на резиденцията. И въпреки всичко Тамару възприемаше събитията като личен провал — и като непростима обида.