Така както един Владимир Хоровиц е седял пред 88-те чисто нови клавиша, Тенго седеше със застинали във въздуха извити десет пръста. И едва след като усети, че е готов, започна да трака по йероглифите, които взеха да изпълват екрана на текстообработващата машина.
А той описваше свят, в който във вечерното източно небе висяха една до друга две луни; описваше и хората, населяващи този свят, и течащото през него време.
„Дето и да бъде проповядвано това Евангелие по цял свят, ще се разказва за неин спомен и за това, що тя извърши.“
Пета глава
(Аомаме): Котаракът вегетарианец среща плъх
Насилила се най-сетне да проумее факта, че Аюми вече не е между живите, Аомаме преживя кратък период на известно умствено преосъзнаване. А когато първата фаза на този процес най-после приключи, започна да плаче. Плачеше тихо, почти беззвучно, заровила лице в длани, а раменете й потръпваха. Сякаш искаше да се убеди, че никой на този свят няма да си помисли, че тя плаче.
Пердетата на прозорците бяха плътно притворени, но откъде да знае дали някой не я наблюдаваше отнякъде? През нощта разтвори вестника върху кухненската маса и се нарева безспир. От време на време изхлипваше, но през останалото време плачеше беззвучно. Сълзите й се стичаха по ръцете й върху вестника. На този свят Аомаме не се разплакваше лесно. Вместо да заплаче, се вбесяваше — на друг или на себе си, което ще рече, че рядко стигаше до сълзи. Но рукнеха ли веднъж, не можеше да ги спре. Не беше плакала така дълго от деня, в който се самоуби Тамаки Оцука. Преди колко години беше това? Вече не помнеше. Но беше много отдавна и тогава тя плака вечно. В продължение на дни. Без нищо да хапне, затворила се в дома си. Само от време на време си наваксваше изплаканата под формата на сълзи вода, после колабираше и подрямваше. Нищо друго. През останалото време не спираше да реве. Оттогава не го беше правила.
Аюми вече я нямаше на този свят. Превърнала се бе в студен труп, вероятно изпратен за аутопсия на съдебните лекари. А когато приключеха да я режат, щяха да я зашият, най-вероятно да й осигурят скромно погребение или да я изпратят за изгаряне в крематориума. Да се превърне в пушек, да се вдигне право в небето и да се смеси с облаците. После ще се върне обратно на земята във вид на дъжд и ще подхрани някое безименно затревено петно, което си няма своя история за разправяне. Но Аомаме нямаше повече да види живата Аюми. Струваше й се извратено и погрешно, противоречащо на природата и ужасно нечестно.
Откакто Тамаки Оцука напусна този свят, Аюми беше първата личност, към която Аомаме бе почувствала нещо като приятелство. За жалост, тази й дружба бе подчинена на определени граници. Аюми беше полицайка на активна служба, а Аомаме — сериен убиец. Вярно — убиец, мотивиран от своите убеждения и съвест, но в очите на закона убиецът си е убиец, престъпник.
По тази причина Аомаме си беше наложила да втвърди сърцето си и да не се отзовава на опитите на Аюми да задълбочи приятелството им. И Аюми, изглежда, бе осъзнала донякъде, че Аомаме крие някаква лична тайна или тайни, които я принуждават да пази дистанция помежду им. Аюми притежаваше страхотна интуиция. Поне половината й весела откритост бе преструвка, зад която се криеше мека и чувствителна уязвимост. Дотолкова поне Аомаме се беше убедила. Собствената й прикритост вероятно бе натъжавала Аюми и я бе карала да се чувства отхвърлена и отстранена. Мисълта прободе като остра игла гърдите на Аомаме.
И така, Аюми бе станала жертва на убийство. Вероятно се е запознала с мъжа в града, пили са заедно, после са отишли в хотела. И там, в тъмната запечатана стая, са започнали сложна сексигра. С белезници, парцал в устата, превръзка върху очите. Аомаме си представи сцената. Мъжът затяга колана на хавлията около шията на жената, гледа я как тя започва да се гърчи в агония и се възбужда все по-силно, докато накрая еякулира. Но е стегнал прекалено колана. Така че онова, което е трябвало да приключи в момента на кулминацията, не е свършило.
Аюми сигурно се е притеснявала да не я сполети тъкмо такова нещо. Изпитваше на равни интервали нужда от енергичен секс. Плътта й го желаеше — а може би и умът й. И тя като Аомаме не искаше да си има постоянен любовник. Но за разлика от Аомаме, Аюми бе склонна да нагазва по-надълбоко. Предпочиташе по-дивия, по-рискован секс и — може би несъзнателно — желаеше да изпита болка. Аомаме беше по-различна — по-предпазлива, не искаше никой да й причини болка. Проявеше ли някой мъж подобно желание, тя най-категорично отказваше; докато Аюми бе по-склонна да угоди на мъжките прищевки, от каквото и естество да бяха те, и с нетърпение очакваше да види как той ще й върне жеста. Много опасна нагласа. Тъй като сексуалните й партньори бяха в крайна сметка случайни запознанства. До самия критичен момент не се знаеше какви точно желания имат и какви склонности таят. Самата Аюми бе, разбира се, съвсем наясно с тази опасност и затова си търсеше стабилна партньорка от рода на Аомаме — някой, който да й слага спирачки и да се грижи за нея.