И Аомаме имаше посвоему нужда от Аюми, която притежаваше липсващите й качества — открит, весел характер, който предразполагаше хората, дружелюбни маниери, вродено любопитство, положително отношение към живота, талант за водене на интересни разговори и големи гърди, които привличаха вниманието. От Аомаме се искаше единствено да стои редом с Аюми с тайнствена усмивка върху лицето си. А пък на мъжете им се приискваше да разберат какво се крие зад тази й усмивка. В този смисъл Аомаме и Аюми представляваха идеалният екип — една непобедима машина за секс.
Трябваше да съм по-откровена и доверчива към това момиче, рече си Аомаме. Трябваше да откликна на чувствата й и да я държа плътно до себе си. Та тя единствено на това се надяваше — да бъде приета и безусловно прегърната, да бъде утешавана от някого, пък ако ще да е само за миг. А аз не успях да отговоря на тази й нужда. Прекалено силен инстинкт за самосъхранение проявих, заедно с упоритост да не оскверня паметта на Тамаки Оцука.
И ето че Аюми излязла сама една нощ из града без Аомаме, при което я удушили, прикована към студената стомана с истинските й служебни белезници, с превръзка на очите, с натикан в устата чорап или част от бельото й. Онова, от което Аюми най-много се боеше, се бе превърнало в реалност. Ако Аомаме я бе приела по-охотно, може би Аюми нямаше да излезе през онази нощ. Или щеше да се обади да покани Аомаме да я придружи. Тогава щяха са отидат на някое по-безопасно място и щяха да се държат взаимно под око, докато лежаха в обятията на чуждите мъже. Но Аюми вероятно не е желала да се натрапва на Аомаме. А пък Аомаме нито веднъж не й се бе обадила да предложи двете да излязат заедно.
Към четири часа сутринта Аомаме изведнъж усети, че не може повече да стои сама в апартамента си. Нахлузи едни сандали, излезе и се шля безцелно по ранните утринни улици само по шорти и бюстие. Някой й подвикна, но тя продължи право напред. Вървя, докато ожадня. Тогава се отби в един денонощен магазин, купи си голяма кутия с портокалов сок и я изпи на място. После се върна в апартамента си да плаче. Обичала съм Аюми повече, отколкото съм си представяла. Щом е искала да ме докосва, трябваше да й разреша да ме докосва където си ще, колкото си ще.
На следващия ден вестникът предлагаше дописка под заглавието „Удушена полицайка в хотел в Шибуя“. Пишеше, че полицията правела всичко по силите си да залови мъжа, а колежките на убитата били абсолютно озадачени. Аюми била весела личност, обичана от всички, отговорна и енергична, високо ценена полицейска служителка. Няколко нейни роднини, включително баща й и брат й, също служели в полицията и били забележително сплотено семейство. Никой не можел да си обясни как тъкмо на нея се било случило.
Никой от тях не знае, помисли си Аомаме. А аз знам. Аюми носеше у себе си огромна празнота, като някаква пустиня на края на земята. Колкото и да се мъчиш да я напоиш, всичко се просмуква надолу, към дъното на света, и не остава и помен от влага. Там живот не може да вирее. И птици не прелитат отгоре й. Само Аюми си знаеше кой е сътворил тази пустиня в душата й. А може и самата Аюми да не е знаела истинската причина. Но един от основните фактори ще да са били извратените сексуални нагони, които мъжете около нея са й налагали. И сякаш за да отдели с ограда фаталната празнота у себе си, бе създала слънчевото момиче, в което се бе превърнала. Но ако човек обелеше многото декоративни пластове от егото, които си беше изградила, щеше да открие под тях една бездна от нищо и пораждащата се от това неутолима жажда. И макар да се бе мъчила да я игнорира, тази бездна от нищото й се бе стоварвала периодично — в някой самотен дъждовен следобед или призори, когато я събуждал някой кошмар. И в такива моменти е имала нуждата някой — който и да било — да я прегърне.
Аомаме извади от кутията за обувки „Хеклер & Кох“-а, зареди с отработени движения пълнителя, освободи предпазителя, дръпна назад затвора, вкара патрон в патронника, запъна ударника и хванала стабилно с две ръце дръжката, прицели оръжието в една точка на стената. Дулото не потрепваше. Ръцете й бяха престанали да треперят. Аомаме задържа дъх, прекара един миг в дълбока концентрация, после бавно издиша. Свали пистолета, постави го на предпазител и усети с длан тежестта му, втренчена в матовия му блясък. Пистолетът почти се бе превърнал в част от тялото й.