После извади увития в тениска „Хеклер & Кох“ от кутията за обувки и с отработени движения зареди седемте деветмилиметрови патрона в пълнителя. Със сух звук вкара патрон в патронника. Сне предпазителя, после го върна на място. Уви пистолета в бяла носна кърпа и го пусна в найлонова торбичка. А нея скри сред бельото. Какво друго ми остава да сторя?
Нищо не й идваше на ум. Застанала насред кухнята, Аомаме си направи кафе с кипналата вода. После седна на масата и започна да го пие и да яде кроасан.
Това вероятно ще е последната поръчка, рече си. — Ще е най-важната и най-трудната ми задача. След като я изпълня, няма да ми се налага да убивам друг човек.
Аомаме нямаше нищо против смяната на самоличността й. Напротив, дори се радваше. Не беше кой знае колко привързана нито към името си, нито към физиономията си, а и в миналото си нямаше нищо, за което би съжалявала. Началото на нов живот — май за това най-много съм си мечтала.
Най-странното бе, че само едно нещо не искаше Аомаме да загуби — малките си нещастни гърди. От дванадесетгодишна възраст живееше с непоколебимо недоволство по отношение на формата и размера на гърдите си. Често си беше мислила дали пък нямаше да води далеч по-спокоен живот, ако гърдите й бяха само мъничко по-големи. Но ето че сега, изправена пред възможността да й ги увеличат (избор, който май от само себе си се налагаше), осъзна, че няма и капка желание да ги променя. Много добре си бяха. Направо идеални всъщност.
Докосна ги през бюстието. Същите като преди: две бучки невтасало тесто — поради неправилно смесени съставки — при това леко различни по размер. Поклати глава. Абе, голяма работа! Нали са си мои. И какво друго ще ми остане от мен?
Разбира се, ще ми остане и споменът за Тенго. Допирът на ръката му. Моята разтрепераност ще ми остане. И желанието да съм в обятията му. Дори когато стана съвършено нов човек, никой няма да ми отнеме обичта към Тенго. И тук е основната разлика между Аюми и мен. В моята сърцевина не присъства нищото. А и самата тя не е суха пустиня. В моята сърцевина е любовта. Цял живот ще обичам онова десетгодишно момче Тенго — силата му, интелигентността му, добротата му. Той не съществува тук, при мен, но плът, която не съществува, няма и да умре, а и непоетите обещания никога не се нарушават.
Присъстващият в Аомаме тридесетгодишен Тенго не бе истинският. Този Тенго бе само една хипотеза, така да се каже, изградена изцяло в съзнанието й. Този Тенго бе запазил своята сила, интелигентност и доброта, но бе израснал зрял мъж с мощни мишци, широка гръд и големи, силни гениталии. И се явяваше до нея винаги, когато го пожелаеше — да я прегръща здраво, да гали косите й и да я целува. Стаята им винаги бе тъмна, така че Аомаме не можеше да го види. От него поемаше единствено очите. Дори в тъмното виждаше топлите му очи. Взираше се в тях и виждаше света такъв, какъвто го виждаше и той.
Периодично обземащата я неистова нужда да преспи с мъж произтичаше може би от желанието й да опази онзи Тенго в себе си възможно най-неопетнен. С участието си в див секс с непознати мъже очевидно се мъчеше да постигне освобождаването на плътта си от оковите на желанието. Мечтаеше да прекарва насаме с Тенго всичкото си време в спокойния, тих свят, в който се озоваваше след такова освобождение — да са само двамата и никой да не си безпокои. Явно за това копнееше тя.
Аомаме прекара няколко часа този следобед в размисъл за Тенго. Седеше на алуминиевия стол на тясното балконче, разглеждаше небето, слушаше рева на уличното движение и докато си мислеше за него, опитваше от време на време по никой лист от нещастното си фикусче. На следобедното небе нямаше все още нито една луна. До изтриването им оставаха още няколко часа. Къде ли ще съм по това време утре, запита се Аомаме. Нямам никаква представа. Но това е дребна подробност в сравнение с факта, че на този свят съществува Тенго.
Поля за последен път фикуса, после сложи на грамофона плочата с Яначековата „Симфониета“ — единствената плоча, която си беше оставила. Затвори очи и се заслуша в музиката, докато си представяше ветровитите поля на Бохемия. Колко хубаво ще е да се разхожда с Тенго на такова място! Хванати за ръка, естествено. Вятърът ще ги вее и ще люлее безшумно меките зелени треви. Аомаме усещаше топлината на Тенговата ръка в нейната. А сцената постепенно избледняваше, като щастливия край на някой филм.