Аомаме си легна и преспа половин час, свита на кравай. Нищо не й се присъни. Бе дълбок сън без сънища. Когато се събуди, стрелките на часовника сочеха 4:30. Извади от хладилника останалата й шунка и яйца и ги изпържи. Прокара ги с портокалов сок направо от картонената кутия. Тишината след съня й бе необичайно тежка. Пусна радиото. Някаква УКВ станция предаваше концерт за дървени духови инструменти от Вивалди. Пиколото чуруликаше като пойна птичка. Но за Аомаме музиката просто подчертаваше нереалността на настоящата й действителност.
Разчисти кухненската маса, взе душ и си облече екипа, който от седмици си беше приготвила за този ден — семпли дрехи, позволяващи свобода на движенията: бледосин памучен панталон и бяла блузка с къс ръкав. Прибра косата си на кок и го захвана с шнола. Никакви накити. Дрехите, които свали от себе си, не сложи в коша за пране, а в черна найлонова торба за боклук. Тамару щеше да се погрижи за тях. Изряза ноктите на ръцете си и дълго си ми зъбите. Почисти си и ушите. После пооскуба веждите си, нанесе тънък слой крем върху лицето си и мацна малко одеколон на тила си. Огледа се внимателно от всички възможни ъгли, да се убеди, че няма никакви проблеми, взе сака с емблемата на „Найки“ и излезе от дома си.
Застоя се на входната врата, озърна се да хвърли последен поглед със съзнанието, че повече няма да се върне тук. При тази мисъл апартаментчето й се стори невероятно нещастно, като някаква затворническа килия, която се заключва единствено отвътре, без нито една картина или ваза. Самотно стоеше на балкона евтиният фикус, купен като заместител на златните рибки. Не можеше да повярва, че е прекарала толкова години от живота си тук без нито един въпрос, без грам недоволство.
— Сбогом — промърмори. По-скоро не на апартамента, а на онова нейно „аз“, което го беше обитавало.
Шеста глава
(Тенго): Ръцете ни са много дълги
Известно време ситуацията остана непроменена. Никой не търсеше Тенго. Нямаше и вест нито от Комацу, нито от професор Ебисуно или от Фука-Ери. Сякаш всички го бяха забравили или се бяха преместили на Луната. Ако последното наистина бе станало, Тенго нямаше да има проблем, но за жалост нещата невинаги се развиваха в негова полза. Не, не са отишли на Луната. Просто си имат куп задължения ден подир ден и нямат нито време, нито желанието да уведомяват Тенго за действията си. Тенго се стараеше да спазва инструкциите на Комацу и всеки ден преглеждаше вестника, но поне в този, който гледаше, нямаше нищо за Фука-Ери. Вестникарската индустрия ровеше най-старателно отминалите събития, но се отнасяше с голяма доза пасивност към текущите. Което, предполага се, внушаваше, че „в момента нищо особено не се случва“. И понеже си нямаше телевизор, Тенго не можеше да знае как случаят се отразява от телевизионните новинари.
Що се отнася до седмичните списания, те почти до едно се захванаха с тази история. Не че Тенго ги четеше като хората. Но не можеше да не види във вестника рекламите на тези списания със сензационните заглавия „Истината около загадъчното изчезване на красивата тийнейджърка, автор на бестселър“, „Авторката на «Въздушната какавида» Фука-Ери (17): Къде е тя сега?“, „Потайното минало на изчезналата красива млада авторка“. В няколко от рекламите фигурираше и снимката на Фука-Ери от пресконференцията. Тенго, естествено, се интересуваше донякъде от съдържанието на репортажите, но нямаше никакво намерение да пръска куп пари, за да събере пълния набор от седмичници. Пък и Комацу със сигурност щеше да му съобщи, ако в тях се появеше нещо, което пряко да го засяга. Липсата на контакти означаваше, че поне засега няма нищо ново. С други думи, хората още не знаеха, че „Въздушната какавида“ е (вероятно) творба на задкулисен автор.
Ако съдеше по заглавията, медиите се интересуваха най-вече от самоличността на бащата на Фука-Ери и от миналото му на известен екстремист, от факта, че е израсла в пълна изолация в комуна в планинските части на Яманаши, и от сегашния й настойник професор Ебисуно (прочут навремето си интелектуалец). Но това, че никой не знаеше местонахождението на красивата загадъчна тийнейджърка, не пречеше на „Въздушната какавида“ да си стои на върха на бестселърите. Напротив, всички тези въпроси без отговор изостряха общественото внимание.