Ако се съдеше по наличните признаци обаче, отсъствието на Фука-Ери щеше да се проточи и разследването неминуемо щеше да обхване все по-широки области. Тогава вече нещата можеха да се усложнят. Разровеше ли се някой, да речем, в образованието на Фука-Ери, нямаше начин да не открие, че страда от дислексия и че по тази причина на практика не е ходила на училище. Щяха да излязат наяве всичките й оценки по японски и съчинения (ако изобщо е писала такива), а оттам и въпросът как е успяло едно момиче с дислексия да сътвори такава блестяща проза. Не беше нужно човек да е гений, че да се досети, и хората щяха да почнат да се питат дали пък някой не й е помагал.
Подобни съмнения, разбира се, първоначално щяха да бъдат отнесени към Комацу — редактора, отговарящ за повестта, контролирал всичко, свързано с публикуването й. А Комацу сто на сто щеше да заяви, че не знае нищо по въпроса. С най-спокойна физиономия щеше да твърди, че ролята му се е свеждала единствено до това да предаде ръкописа на журито и че няма нищо общо с творческия процес по създаването й. Комацу много го биваше да запазва своята безизразност, докато говореше неща, в които и сам не вярваше; не че и другите опитни редактори не владееха това умение до определена степен. И веднага след като отхвърлеше възможността да е знаел за измамата, щеше да се обади на Тенго и с драматичен тон да му съобщи: „Ей, Тенго, взе да става напечено“, сякаш и той самият се кефи на лудницата.
А пък можеше и наистина да се кефи. Понякога Тенго оставаше с чувството, че Комацу страда от известен стремеж към самоунищожение. Нищо чудно някъде дълбоко в себе си да таеше надеждата целият план да стане обществено достояние, да се превърне в сочен, огромен скандал, чиято експлозия да разпарчетоса всички замесени в случая. Но в същото време Комацу си оставаше и трезвомислещ реалист. От него по-скоро можеше да се очаква да потисне стремежа си, отколкото да вдигне платна към бездната на разрухата.
Той сигурно отдавна бе изчислил как поне той да оцелее, независимо от крайния изход. Как точно се канеше да успее в конкретния случай, Тенго не можеше да си представи, но Комацу със сигурност умееше да експлоатира всичко в своя полза, било то скандал, та дори и тотална катастрофа. Толкова ловък играч бе, че нямаше правото да намира кусури на професор Ебисуно в това отношение. Но Тенго си рече с известна увереност, че Комацу сто на сто ще се свърже с него, ако на хоризонта се появят облаците на съмнението относно авторството на „Въздушната какавида“. Дотук Тенго бе функционирал просто като удобен и ефикасен инструмент в ръцете на Комацу, но сега се бе превърнал и в негова ахилесова пета. Ако разкриеше всички факти, щеше да постави Комацу в неудобно положение, така че Комацу не можеше да не се съобрази с него. Просто трябваше да изчака обаждането му; докато онзи не му се обажда, значи още не е станало „напечено“.
Тенго повече го вълнуваше какво ли прави в момента професор Ебисуно. Явно принуждаваше полицията да действа — досаждаше им с вероятността изчезването на Фука-Ери да е свързано със Сакигаке и използваше случая, за да намери пробойна в твърдата обвивка на религиозната организация. Но самата полиция? Движеше ли се тя в тази насока? Най-вероятно — да. На медиите вече им излизаше пяна от устата да тръбят за връзката между Фука-Ери и Сакигаке. Ако полицията не предприемеше нищо в тази посока, а впоследствие се появяха нови данни, щяха да я критикуват здраво, че не си е свършила работата. Но ако пък водеше някакво разследване, явно го държеше в тайна, а това означаваше, че нито седмичните списания, нито телевизиите щяха да могат да се доберат до съществена нова информация.
На прибиране от школата за зубрене един ден Тенго намери в пощенската си кутия до главния вход на кооперацията дебел плик с името на Комацу като подател, емблемата на издателя му и шест пощенски клейма за препоръчана поща. След като си влезе, Тенго отвори плика и извади отвътре копия от най-новите рецензии на „Въздушната какавида“ и писмо от Комацу. Доста време му отне разчитането на Комацувите драскулки.
Тенго,
Нищо ново засега. Все още не са намерили Фука-Ери. Седмичниците и телевизиите поставят ударението върху раждането и детството й, така че за наше щастие ние още не сме засегнати. Продажбите на книгата продължават да нарастват, но не знам вече да се радвам ли, или не. От компанията обаче са много доволни, при което шефът ми връчи похвална грамота и парична награда. Повече от двадесет години работя в списанието им, но за пръв път казват нещо хубаво по мой адрес. Та понякога ми се приисква да мога да им зърна физиономиите, ако научат истината. Прилагам копия от рецензии и други статии по повод „Въздушната какавида“. Прегледай ги за свое сведение, когато имаш време. Смятам, че някои ще ти се сторят наистина интересни, а други ще те разсмеят — при условие че ти е до смях, разбира се.