Помолих мой приятел да хвърли едно око на Фондацията за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“, за която стана дума миналия път. Създадена е преди няколко години, има държавен лиценз и провежда активна дейност. Има си офис и представя ежегоден финансов отчет. Всяка година дава субсидии на определен брой учени и автори — или поне така твърдят. Моят източник не е успял да установи откъде се финансира и според него в цялата работа има нещо гнило. Нищо чудно да е създадена с цел отклоняване на данъци. Това би могло да се установи при по-подробно разследване, но за такова нямаме нито време, нито пари. Както споменах и миналия път, не съм убеден, че една подобна фондация наистина би желала да даде три милиона йени на такъв неизвестен писател, какъвто си ти. А това може да означава единствено, че са надушили връзката ти с „Въздушната какавида“. Така или иначе, най-разумно според мен ще е да нямаш нищо общо с тази организация.
Тенго прибра писмото от Комацу в плика. Защо ли си е направил труда Комацу да му напише такова писмо? Възможно е просто да го е добавил към изпратените рецензии, но това не му е в стила. Ако е искал да съобщи нещо на Тенго, щеше да го направи по телефона, както винаги. Едно такова писмо можеше да представлява бъдеща улика. Предпазливият Комацу нямаше как да не си е дал сметка за това. Или пък се притесняваше по-малко от възможната улика, отколкото от това, че подслушват телефона му?
Тенго хвърли поглед към телефона си. Подслушване? И през ум не беше му минавало, че някой може да подслушва точно неговия телефон. Но пък цяла седмица апаратът нито веднъж не бе иззвънял. Да не би публично да се знаеше, че го подслушват? Не се бе обаждала дори по-възрастната му приятелка, която обичаше да бъбри по телефона. Крайно необичайно.
А още по-необичаен бе фактът, че миналия петък тя не дойде. Поначало се обаждаше, ако нещо я възпрепятстваше да дойде — я останало си у дома настинало дете, я внезапна поява на месечното й кръвотечение. Последния петък обаче изобщо не се беше обадила. В очакване на посещението й Тенго бе спретнал скромен обяд, но в крайна сметка му се наложи да прекара деня сам. Може й нещо спешно да й се бе случило, но не бе никак нормално и дума да не чуе от нея. А той да я потърси беше изключено.
Прогони от мислите си и приятелката, и телефона. Седна на кухненската маса и зачете рецензиите една по една. Бяха подредени по дати, а с химикалка в горния ляв ъгъл пишеше името на вестника или списанието и датата на публикуването. Вероятно тази работа бе свършила почасовата секретарка на Комацу; самият той бе много далече от подобна тегоба. Повечето рецензии бяха положителни. Много от критиците хвалеха повестта за нейната задълбоченост и смелост и отчитаха прецизния й стил; неколцина дори намираха за „невероятно“ това, че е написана от седемнадесетгодишно момиче. Не са много далече от истината, рече си Тенго.
Една от рецензиите наричаше авторката „нова Франсоаз Саган, попила атмосферата на магическия реализъм“. Макар да бе мъглява и изпълнена с уговорки, като цяло, изглежда, одобряваше творбата.
Доста от рецензентите обаче бяха озадачени — или просто с неустановено мнение — по отношение на смисъла на въздушната какавида и човечетата. Един от критиците завършваше статията си с думите: „Като повествование творбата е съставена по изключително интересен начин и увлича читателя до самия си край, но когато стане въпрос за въздушната какавида или кои са тези човечета, оставаме във вир от мистериозни въпросителни. Допускаме, че авторката може да е желала точно това, но много читатели са по-склонни да приписват тази неяснота на авторски мързел. Като дебют е много добра, но ако авторката желае да се радва на дълга писателска кариера, ще трябва в най-близко бъдеще да ни разясни своята умишлено тайнствена позиция“.
Тенго накриви глава в знак на недоумение. След като авторката е успяла да създаде „повествование, съставено по изключително интересен начин“, което „увлича читателя до самия си край“, как може в същото време да бъде наречена „мързелива“?