Но и самият Тенго, честно казано, нямаше ясна позиция по въпроса. Ами ако бъркаше някъде, а критикът бе прав? Толкова дълбоко се бе потопил в пренаписването на „Въздушната какавида“, че на практика се бе лишил от всякаква възможност да е обективен. И сега възприемаше и въздушната какавида, и човечетата като нещо, което съществува у самия него. Но и той, най-честно казано, не знаеше какво означават те. Нито пък го вълнуваха особено. Най-важното за него бе дали някой би приел, или отхвърлил съществуването им като факт, а Тенго с най-голяма готовност ги приемаше и тъкмо затова бе успял да посвети изцяло и сърцето, и душата си на пренаписването на „Въздушната какавида“. Ако не бе успял да приеме повестта като своя според наложените от самата нея условия, не би се замесил в измамата дори ако му предложеха цяло състояние или го заплашеха.
И все пак неговият прочит на историята си бе само негов. Не можеше да не изпита известно съчувствие към доверчивите мъже и жени, останали „във вир от мистериозни въпросителни“ след прочитането на „Въздушната какавида“. Представи си куп недоумяващи хора, вкопчили се в пъстроцветни спасителни пояси и дрейфуващи безцелно по повърхността на пълен с въпросителни вир под палещите лъчи на едно съвсем нереалистично слънце. Тенго изпитваше определена отговорност към така закъсалата общественост.
Но пък може ли изобщо някой да спаси всички хора на света?, питаше се Тенго. Дори да събереш на едно място всичките богове на света, пак няма да успеят да премахнат ядрените оръжия, нито да унищожат тероризма. Нито да сложат край на сушата в Африка, нито да съживят Джон Ленън. Напротив — ще се разделят на фракции и ще почнат да се бият помежду си, та светът ще стане още по-хаотичен, отколкото е в момента. В сравнение с тоталната безпомощност, която подобно положение би сътворило, плаването във вир от мистериозни въпросителни представлява един съвсем незначителен грях.
Тенго прочете едва половината от изпратените му от Комацу рецензии на „Въздушната какавида“, преди да ги натика обратно в плика. Ясно беше какво пишеше в останалите. Като сюжет „Въздушната какавида“ се бе сторила пленителна на доста хора. Сред запленените бяха и Тенго, и Комацу, и професор Ебисуно, и невероятно много читатели. Какво друго да очакват от нея?
Телефонът иззвъня малко след девет вечерта във вторник, докато Тенго слушаше музика и четеше книга. Това бе любимата му част от деня — да чете до насита, преди да заспи. Не заспиваше, докато не се умореше от четене.
Телефонът му отдавна не беше звънял, а в звъна му имаше нещо злокобно. Това не беше Комацу. Когато Комацу го търсеше, звънът бе друг. Тенго се подвоуми дали изобщо да вдигне. Остави го да иззвъни пет пъти и едва тогава вдигна игличката от плочата и взе слушалката. Току-виж беше приятелката му.
— Господин Кавана? — попита непознат на Тенго мек, плътен мъжки глас.
— Да — отвърна той плахо.
— Извинете ме за късното обаждане. Казвам се Ясуда — обяви мъжът с неутрален тон — нито дружелюбен, нито враждебен, нито безличен, нито фамилиарен. Ясуда ли? Често срещано име, но лично той май не познаваше нито един Ясуда. — Обаждам ви се, за да ви предам едно съобщение. — И тук направи лека пауза, сякаш сложи разделителна лентичка между две страници. — Струва ми се, че съпругата ми няма да може повече да посещава дома ви. Това е всичко, което исках да ви кажа.
Ясуда! Ами да! Това бе фамилното име на приятелката му Киоко! Киоко Ясуда. Но понеже нито веднъж не го бяха споменавали в разговорите си, сега не можа да включи на мига. Значи, онзи на телефона е съпругът на Киоко. Тенго имаше чувството, че нещо е заседнало напряко на гърлото му.
— Добре ли ме разбрахте? — попита мъжът с абсолютно безизразен тон — поне Тенго не усети никаква емоция. Говореше на едва доловим диалект — от Хирошима или Кюшу най-вероятно; Тенго не можеше да каже с точност.
— Няма да може повече да ме посещава — повтори като ехо Тенго думите му.
— Точно така. Няма да може повече да ви посещава.
Тенго набра смелост да попита:
— Случило ли й се е нещо?
Мълчание. Въпросът му увисна в пространството без отговор. По някое време мъжът отвърна:
— Просто ви уведомявам, господин Кавана, че най-вероятно повече няма да видите съпругата ми. Друго нямам какво да ви кажа.
Онзи знаеше, че Тенго е спял с жена му. Веднъж седмично. Цяла година. Усещаше се, че му е известно. Но най-неочаквано в тона му липсваше както гняв, така и обида. А съдържаше нещо съвсем различно — не толкова лично чувство, колкото обективно описание — на занемарена, буренясала градина, на сухо дере след голямо наводнение или нещо подобно.