— Не съм сигурен, че…
— Това ви стига — прекъсна го мъжът. В гласа му взеха да се долавят следи от преумора. — Но държа да сте наясно със следното: съпругата ми е безвъзвратно изгубена. Не е в състояние да посещава повече дома ви под каквато и да било форма. Това искам да ви предам.
— Безвъзвратно изгубена — повтори Тенго.
— Нямах никакво желание да ви се обаждам, господин Кавана. Но ако не ви се обадех, нямаше нощем да ме лови сън. Вие как мислите? Че за мен този разговор е удоволствие ли?
От другия край на жицата не идваше никакъв шум, докато мъжът мълчеше. Изглежда, се обаждаше от невероятно тихо място. Или насъбралата се у него емоция действаше като вакуум и обираше всички звукови вълни наоколо му.
Тенго нямаше как да не зададе някой и друг въпрос на мъжа. Иначе всичко щеше да си остане сбирщина от неразбираеми намеци. Не биваше в никакъв случай да позволи на онзи да затвори! Но той явно не възнамеряваше да съобщи на Тенго никакви подробности. А какъв вид въпроси се задават на човек, който не възнамерява да ти разкрие действителното състояние на нещата? Какви думи да произнесе, когато насреща си има вакуум? Но докато Тенго се бореше да намери подходящите думи, връзката прекъсна без предупреждение. Мъжът бе оставил слушалката, без нищо повече да каже, и бе зарязал Тенго. Вероятно завинаги.
Тенго подържа известно време слушалката на ухото си. За всеки случай: ако някой подслушваше линията, може би щеше да усети присъствието му. Затаи дъха си и се вслуша, но не чу никакви издайнически шумове. Долавяше единствено собствения си пулс. И колкото повече слушаше, толкова повече се чувстваше като крадец, промъкнал се нощем в дома на непознат: крие се в сенките, не смее да диша, чака всички да заспят.
Кипна вода и си запари зелен чай за успокоение на нервите. Гушнал в дланите си чашката без дръжка, седна на кухненската маса и си преговори наум току-що проведения разговор.
„Съпругата ми е безвъзвратно изгубена. Не е в състояние да посещава повече дома ви под каквато и да било форма. Това искам да ви предам.“ Под каквато и да било форма — точно тази фраза най го измъчваше. Намекваше му за нещо тъмно, влажно, слузесто. Изглежда, онзи човек Ясуда искаше да му внуши, че дори жена му да поиска някога пак да посети Тенговия апартамент, буквално ще й е невъзможно да изпълни желанието си. Невъзможно в какъв смисъл? В какъв контекст? И какво искаше да му каже с това „безвъзвратно изгубена“? В мисълта му се появи образ на тежко пострадала в катастрофа Киоко Ясуда, или сполетяна от неизлечима болест, или ужасно обезобразена в резултат на някакво насилие. Прикована към инвалидна количка, без някой крайник, или бинтована от глава до пети, без да може да помръдне. Или пък затворена в някое подземие като куче с верига. Всички тези възможности обаче му изглеждаха сравнително невероятни.
Киоко Ясуда (както бе почнал да я нарича Тенго в съзнанието си) почти никога не говореше за своя съпруг. Нищо не бе казала на Тенго: нито какъв е по професия, нито на колко години е, как изглежда, какъв е по характер, как са се запознали, как са се оженили, дали е слаб, или дебел, нисък или висок, нито дори дали се спогаждат, или не. Онова, което бе известно на Тенго, бе, че не е особено притеснена във финансово отношение (напротив, имаше вид на материално осигурена жена) и че е недоволна или от честотата, или от качеството на секса със съпруга й, макар че и за последното Тенго трябваше по-скоро да се досеща. През следобедите им в леглото си бяха говорили за сума ти неща, но темата за съпруга й нито беше възниквала, нито Тенго бе проявил дори капка интерес към нея. Предпочиташе да не знае нищо за мъжа, чиято жена бе откраднал. Струваше му се, че така е по-редно. Но сега, в тази нова ситуация, съжали, че никога не я бе питал за мъжа й (а тя сигурно щеше да му отговори най-откровено). Ревнив ли е съпругът й? Обсебваща личност ли е? Склонен ли е към насилие? Опита се да се постави на негово място. Как би се чувствал, ако ролите им бяха разменени? Да кажем, че самият той е женен, с две малки деца, в спокоен дом, но изведнъж установява, че жена му се чука веднъж седмично с друг мъж — при това с десет години по-млад от нея, и то в продължение на цяла една година? Как би реагирал самият той на подобна ситуация? Кои чувства щяха да владеят сърцето му? Отмъстителен гняв? Дълбоко разочарование? Неясна тъга? Презрително безразличие? Чувството за изгубен допир с действителността? Или неразграничима смесица от няколко емоции?