Колкото и да разсъждаваше Тенго, така и не успя да определи окончателно как щеше да се чувства. Но през цялото време на размисъл в съзнанието му се явяваше образът на майка му по бял комбинезон, подаваща гърдите си на непознат нему мъж. Кръгът на съдбата май се затвори, мина му през ум. Загадъчният млад мъж можеше да е самият Тенго, а жената в обятията му — Киоко Ясуда. Композицията си оставаше непроменена; само индивидите са се сменили. Означава ли това, че животът ми е бил просто процес, посредством който давам конкретна форма на спящия у мен образ? И до каква степен съм отговорен за това, че се е изгубила безвъзвратно?
Сънят бе избягал надалече от Тенго. Все чуваше гласа на онзи Ясуда. Подхвърлените от него намеци натискаха с пълна сила Тенго, а казаните думи привнасяха една особена реалност. Тенго си мислеше за Киоко Ясуда. Представяше си най-подробно лицето и тялото й. За последно я видя по-миналия петък, преди две седмици. Както винаги, прекараха повечето време в секс. Но след обаждането на мъжа й всичко това вече му се струваше отдавна отминало, епизод от историята.
На етажерката му стояха няколкото дългосвирещи плочи, които бе донесла от дома си, да ги слушат двамата в леглото: всичките много, много стари джаз изпълнения на Луис Армстронг, Били Холидей (и те с участието на Барни Бигърд), и тава на Дюк Елингтън със записи от 40-те години. Тя ги слушаше — и боравеше с тях — с изключително внимание. Обложките бяха поизбелели от годините, но самите плочи имаха вид на чисто нови. Тенго вземаше една обложка подир друга и колкото повече ги гледаше, толкова по-ясно му ставаше, че надали ще я види повече.
В най-строгия смисъл на думата Тенго не беше влюбен в Киоко Ясуда. Никога не го обзе чувството, че би желал да прекара целия си живот с нея или че страшно ще го боли, ако се разделят. Тя в нито един момент не бе успяла да накара сърцето му да трепне по онзи особен начин. Но бе свикнал по-възрастната му приятелка да е част от живота му и, естествено, се бе привързал към нея. Чакаше с желание да дойде поредният петък, в който голите им тела да се слеят. За Тенго връзката им бе доста необичайна. Той поначало не се привързваше много към жените. Можеше дори да се каже, че с повечето жени — независимо дали имаше с тях сексуална връзка, или не — се чувстваше някак си неудобно. И за да тушира това си неудобство, Тенго ограждаше една определена част от сърцето си. С други думи, имаше кътчета в сърцето му, които държеше да останат под ключ. Спрямо Киоко Ясуда обаче всички тези сложни операции бяха излишни. Като начало, тя идеално схващаше какво точно иска той и какво не. В крайна сметка Тенго смяташе, че е извадил голям късмет, като я е срещнал.
Но ето че нещо се беше случило и тя бе станала безвъзвратно изгубена. По някаква неизвестна причина нямаше да е в състояние да посещава повече дома му под каквато и да било форма. А според съпруга й най-добре било Тенго да си няма представа нито за причината, нито за следствието.
Понеже още не бе готов за сън, Тенго седеше на пода и слушаше тихо плочата на Дюк Елингтън. Телефонът иззвъня отново, когато стрелките на стенния часовник сочеха 10:12. Тенго не се сещаше кой друг може да го търси по това време освен Комацу, но и сега не беше неговото припряно, нетърпеливо звънене. По-вероятно бе да е пак Ясуда, сетил се, че е пропуснал да му каже нещо. Тенго не изпитваше никакво желание да вдигне. От опит знаеше, че обажданията по това време никога не са приятни. Но предвид текущото му положение реши, че няма друг избор, освен да се обади.
— Нали разговарям с господин Кавана? — попита мъжки глас. Но не беше Комацу. Не беше и Ясуда. Гласът принадлежеше безспорно на Ушикава, но устата му сякаш бе пълна с вода или с друга неопределима течност. И странната му физиономия, и плоската деформирана глава се появиха автоматично в съзнанието на Тенго. — Ъъъ, извинявайте, че толкова късно ви звъня. Обажда се Ушикава. Знам, че онзи ден ви се натрапих неочаквано и ви отнех куп ценно време. И днес ми се ще да се бях обадил по-рано, но възникна нещо спешно и докато се усетя, вижте кое време стана. Повярвайте ми, господин Кавана, много добре знам, че сте от хората, които рано лягат, рано стават и това е похвално. Стоенето до късно, губенето на време никому не са полезни. Най-добре е човек да си ляга веднага след като се стъмни и да става сутрин по изгрев-слънце. Но не знам защо — явно по някаква интуиция — ми хрумна, че тази вечер може да сте още буден, господин Кавана, та макар да не е особено възпитано, се реших да ви звънна. Надявам се, че не съм улучил неподходящ момент.