На Тенго никак не се поправи онова, което чу, нито фактът, че Ушикава знае домашния му номер. И за никаква интуиция не можеше да става дума: обаждаше се, понеже знаеше прекрасно, че Тенго е буден и сън не го хваща. Или пък знаеше, че прозорците му светят. Дали не наблюдаваха апартамента му? Почти успя да си представи как някой от „трудолюбивите и способни изследователи“ наблюдава отнякъде квартирата му с помощта на мощен бинокъл.
— Наистина още не съм си легнал. „Интуицията“ ви е вярна. Може би попрекалих със зеления чай.
— Лошо, много лошо, господин Кавана. Безсънните нощи често пораждат ненужни мисли. Какво ще кажете в такъв случай да си поговорим за малко?
— Стига да не е на тема, която още повече ще ме разсъни.
Ушикава се разсмя. На неговия край — някъде по света — деформираната му глава взе да се тресе по своя си обезформен начин.
— Много смешно, господин Кавана. Разбира се, онова, което ще ви кажа, може да не ви унесе като приспивна песничка, но самата тема не е толкова убийствено сериозна, че да ви държи буден цяла нощ, това поне ви обещавам. Става въпрос за най-елементарно „да“ или „не“. По оня въпрос… за субсидията. Изключително привлекателно предложение, не смятате ли? Обмислихте ли го вече? Чакаме сега да чуем окончателния ви отговор.
— Доколкото си спомням, при последния ни разговор съвсем ясно ви отговорих отрицателно. Ценя високо офертата ви, но в момента притежавам всичко, от което имам нужда. Не съм финансово притеснен и предпочитам, ако може, да живея така, както съм живял досега.
— Тоест не желаете да сте никому задължен.
— Най-кратко казано — не желая.
— Предполагам, че постъпката ви е крайно похвална, господин Кавана — рече Ушикава с глас като леко покашляне. — Държите всичко сам да постигнете. Да сте минимално обвързан с разни организации. Много добре ви разбирам, но същевременно се и тревожа за вас, господин Кавана. Вгледайте се в света, в който живеем. Никой не знае кога какво може да стане. Всеки има нужда от нещо като застраховка, от нещо, което да му дава чувство за сигурност, да го засланя от вятъра. Много ми е неприятно, че трябва да ви го кажа, господин Кавана, но в настоящия момент вие нямате… ъъъ… абсолютно нищо, на което да се облегнете. Не можете да разчитате на нито един от хората около вас, струва ми се: при първата криза ще ви зарежат. Не съм ли прав? Както казват хората, предпазливостта предпазва. Важно е да сте се застраховали, преди да настъпи кризата, не мислите ли? И не става дума само за пари. В крайна сметка парите са просто символ на нещо друго.
— Не съм сигурен, че разбирам накъде биете — каза Тенго. Усещаше как се прокрадва отново онова чувство на отвращение, което изпита при първата си среща с Ушикава.
— Аз и не очаквах друго. Вие сте все още млад, здрав мъж. И вероятно затова не разбирате какво ви говоря. Но да ви дам един пример. След като преминете определена възраст, животът се превръща изцяло в процес на постоянна загуба. Нещата, които са били определящи в живота ви, започват едно по едно да ви се изплъзват от пръстите, така както зъбите се ронят от гребена. А на тяхно място се появяват единствено безстойностни имитации. Всичко изчезва едно по едно — и физическата ви сила, и надеждите, и мечтите ви, и идеалите, и убежденията, всички значения и, пак повтарям, хората, които обичате. Някои предварително обявяват заминаването си, други просто изчезват някой ден внезапно, без предупреждение. А заминат ли си, връщане назад няма. И търсенето на заместители никога не е успешно. Всичко е страшно болезнено — все едно с нож ви режат. И вие скоро ще станете на тридесет, господин Кавана, а това ще рече, че отсега започвате да навлизате постепенно в залеза на своя живот, тоест да стареете. И вероятно вече започвате да схващате онова болезнено усещане, че губите нещо, нали?
Тенго се зачуди дали пък мъжът не му намеква за Киоко Ясуда. Не е изключено да знаят за срещите им тук всяка седмица и за това, че съвсем наскоро нещо я е накарало да го изостави.
— Вие май знаете куп неща за частния ми живот — каза Тенго.
— О, не, ни най-малко! — взе да отрича Ушикава. — Говоря ви за живота поначало. Наистина. Много малко знам за частния ви живот.
Тенго продължи да мълчи.
— Умолявам ви, господин Кавана — въздъхна Ушикава, — бъдете така добър да приемете субсидията ни. Честно казано, намирате се в крайно несигурно положение. А ние сме в състояние да ви подкрепим при криза. Да ви хвърлим спасителен пояс. Ако така вървят нещата, току-виж сте се озовали в безизходна ситуация.