— И аз не знам защо, господин Кавана, но понякога си мисля да не би пък да е нещо, за което трета страна не би била в състояние да предложи просто решение? Подозирам, че е нещо, което налага вие сам да тръгнете и да се поизпотите, докато установите какво е то. А може да се окаже, че след като сте изживели всичко това и сте стигнали до положение да сте си изяснили отговора, е станало прекалено късно. Лично за мен е очевидно, че притежавате… ъъъ… много специален талант, какъвто не се среща у обикновените хора. И тъкмо по тази причина наскорошното ви постижение съдържа в себе си авторитет, който не може да бъде лесно пренебрегнат. И клиентът ми, изглежда, цени много високо този ваш талант. Поради което ви предлагаме субсидията. Но за съжаление, само талант не достига. И в зависимост откъде го гледате, наличието на изключителен талант, който е недостатъчен, може да се окаже по-опасно, отколкото ако нищо не притежавате. Колкото и мъгляво да ви звучи, точно такова е впечатлението ми от наскорошния случай.
— С други думи, клиентът ви притежава достатъчно знания и способности да разбира тези неща.
— Хм, най-малко аз мога да преценя, не смятате ли? И изобщо може ли човек да каже кои качества са „достатъчни“?
— За какво съм им нужен?
— Ако ми позволите да направя аналогия с една епидемия, вие двамата най-вероятно изпълнявате ролята на — с извинение — главните преносители на заразата.
— Кои „ние двамата“? — запита Тенго. — За Ерико Фукада и мен ли става дума?
Ушикава не отговори на въпроса му.
— Ако ми позволите на това място да прибягна към една класическа аналогия, вие двамата вероятно сте отворили кутията на Пандора и сте пуснали не знам какво си по света. Ако съдя по собствените ми впечатления, клиентът ми смята, че точно това сте направили. Може и по случайност да сте обединили силите си, но от вас е произлязъл много по-силен екип, отколкото си представяте. Всеки от вас допринася с нещо, което липсва у другия.
— Но от правна гледна точка това не е престъпление.
— Така е. Разбира се, че не е… ъъъ… престъпление в юридическия смисъл на думата, нито в смисъла, придаван й на този свят. Но ако ми позволите да цитирам великото класическо произведение на Джордж Оруел — или по-скоро романа му като великолепен източник на сентенции, — вашият случай силно се доближава до онова, което той нарича „престъпмисъл“. И по някакво странно съвпадение сегашната година е 1984-та. Дали пък не е удар на съдбата? Но защо имам чувството, че тази вечер говоря прекалено много, господин Кавана? Макар повечето от нещата, които казвам, да са мои собствени нескопосани догадки, чиста проба мисловни спекулации, без нито грам сериозни доказателства. Просто вие ме попитахте, а аз ви предадох моите най-общи впечатления, нищо повече.
Ушикава млъкна, а Тенго заразмишлява. „Собствените му нескопосани догадки“, а? Доколко мога да му вярвам на този човек?
— Е, достатъчно за днес — рече Ушикава. — Въпросът е много важен. Ще ви дам още малко време. Много малко. Часовникът отмерва отминаващото време. Тик-так, тик-так, неумолимо. Моля ви да обмислите внимателно още веднъж офертата ни. Предполагам, че скоро пак ще се свържа с вас. Лека нощ засега. Радвам се, че си поприказвахме, и се надявам… ъъъ… че ще спите добре, господин Кавана.
Ушикава затвори. Тенго остана загледан за няколко секунди в мъртвата слушалка в ръката си, така както фермерът гледа пресъхналия зеленчук, който е вдигнал от поразеното от сушата поле. Напоследък много хора му затваряха телефона на Тенго.
Както и очакваше, спокойният сън така й не го навести цяла нощ. Тенго посрещна бледата зора, оцветила завесите му, и разсънилите се за нов работен ден печени градски гарвани, седнал на пода, опрял гръб в стената, замислен за приятелката си и за протягащите се към него неизвестно откъде дълги ръце. Мислите от този род обаче не го отнасяха наникъде, а просто се въртяха безцелно в кръг около една и съща точка. Тенго се огледа, въздъхна и си даде сметка, че е абсолютно сам. Ушикава беше прав. Нямаше си нищо, нямаше и на кого да се облегне.
Седма глава
(Аомаме): Там, където ви предстои да пристъпите
С високия си таван и притъмнено осветление просторното фоайе в главната сграда на хотел „Окура“ наподобяваше огромна стилна пещера. Приглушените разговори на насядалите по диваните във фоайето отскачаха от пещерните стени като въздишките на изкормено животно. Дебелият мек мокет можеше да мине за праисторически мъх на далечен северен остров и поглъщаше шума от стъпките в своя безкраен отрязък от натрупано време. Прекосяващите напред-назад фоайето мъже и жени приличаха на приковани на място с някое древно проклятие призраци, осъдени да повтарят до безкрай определените им роли. Мъжете бяха бронирани в плътно прилепващи по тялото делови костюми. Стройни млади жени в шикозни черни рокли прииждаха за някаква церемония в една от многото зали на хотела. Дребните им, но скъпи накити им придаваха вид на вампирясали чинки, тръгнали на лов за кръв и копнеещи и за най-малкия намек за светлина, която да отразят. Едра двойка чужденци се очертаваха смътно като отдавна сбогували се с младостта крал и кралица, отпуснали телеса в два трона в ъгъла.