Аомаме, в бледосиния си памучен панталон, семпла бяла блузка, бели маратонки и синия спортен сак „Найки“, се чувстваше абсолютно излишна в това пълно с легенди и внушения място. Сигурно приличам на детегледачка, изпратена от някоя агенция на някой хотелски гост, рече си, докато убиваше времето, разположила се в дълбокия фотьойл. Ама аз да не би пък да съм дошла за някакво светско събитие. Имаше усещането, че някой я наблюдава, но колкото и да се оглеждаше дискретно наоколо си, не успя да забележи никого, в когото да се усъмни. Няма значение. Да гледат колкото си искат.
Когато стрелките на часовника й се заковаха на 6:50, Аомаме стана и отиде със сака си в дамската тоалетна. Изми ръцете си със сапун и огледа отново външността си. После, изправила се срещу голямото чисто огледало, пое няколко пъти дълбоко въздух. Нямаше друг освен нея в просторната тоалетна, май по-голяма от целия й апартамент.
Това ще ми е последната задача, промърмори тихо на огледалото. Щом я изпълня, изчезвам. Пуф! Като призрак. Днес съм тук, но утре няма да ме има. Само след няколко дни ще имам ново име и ново лице.
Върна се във фоайето и седна на същото място, а сака остави на съседната масичка. В него имаше малък пистолет със седем патрона и остра игла, създадена за забиване в мъжки тил. Успокой се, изкомандва се. Задачата ми е важна, а е и последна. Длъжна съм да бъда винаги хладнокръвната, сурова Аомаме.
Но така и не успя да се отърси от усещането, че нещо не й е наред. Дишането й бе необичайно затруднено, притесняваше я и забързаният й пулс. Потеше се под мишниците. Усещаше иглички по кожата си. Прекалено напрегната съм. Имам някакво неясно предчувствие, което ме предупреждава. Чука на вратата на съзнанието ми. И ми казва: „Още не е късно. Изчезвай веднага и забрави за цялата тази работа“.
На Аомаме й се щеше да може да послуша предупреждението, да зареже всичко и да обърне гръб на това хотелско фоайе. Тук витаеше нещо злокобно, задържалото се присъствие на заобиколна смърт — бавна, безшумна, но неизбежна смърт. Изключено е обаче да побягна с подвита между краката опашка. Това не е в стила на Аомаме.
Десетте минути едва се влачеха. Времето отказваше да напредва. Седеше на фотьойла и се мъчеше да овладее дишането си. Откъм призраците във фоайето продължаваха да се чуват кухи отеквания. Народът се плъзгаше тихо по дебелия мокет като души, тръгнали да търсят място за вечен покой. Единственият истински звук, който долиташе сегиз-тогиз до ушите й, бе подрънкването на сервизите за кафе върху таблите на минаващите сервитьорки. Но дори и той съдържаше в себе си някакъв съмнителен вторичен звук. Нещата не се развиваха добре. Ако отсега съм толкова напрегната, нищо няма да свърша, когато му дойде времето. Затвори очи и почти по рефлекс зашепна молитва — онази, която я бяха учили далеч назад в спомените й да казва преди всяко ядене. Колкото и отдавна да беше това, тя и досега си спомняше с кристална яснота всяка нейна дума:
Отче наш, който си на небесата, да се свети името Твое, най-чисто вовеки веков, да дойде царството Твое. Прости нам греховете наши и благослови пътищата ни смирени. Амин.
Макар и с огромна неохота, на Аомаме й се наложи да признае, че молитвата, която навремето и бе причинявала единствено болка, изведнъж се оказа източник на подкрепа. Звукът на думите успокои нервите й, спря страховете й на прага и й помогна да уталожи дишането си. Притисна клепачите си с пръсти и взе да повтаря многократно молитвата.
— Госпожица Аомаме, надявам се — каза застанал наблизо мъж. Гласът бе на млад човек. Аомаме отвори очи, бавно вдигна глава и огледа собственика му. Пред нея стояха двама млади мъже. И двамата в еднакви тъмни костюми. Ако можеше да се съди по материята и кройките, не бяха скъпи — по-скоро конфекция от евтин магазин. Не навсякъде им стояха по мярка, но пък бяха безупречно огладени. Сигурно мъжете ги гладеха преди всяко обличане. И двамата бяха без вратовръзки. Единият бе закопчал ризата си чак догоре, другият носеше под сакото нещо като сива тениска. И двамата бяха с възможно най-обикновени черни обувки.