Мъжът с бялата риза бе поне метър и осемдесет на ръст и косата му бе хваната на опашка. Краищата на дългите му вежди кривваха право нагоре, като на някаква линейна графика. Лицето му бе ведро, с добре балансирани черти като на актьор. Другият бе към метър и шестдесет и пет, остриган нула номер и с чип нос. Най-отдолу лицето му завършваше с лека брадичка, като погрешно нанесена сянка, и до дясното му око имаше малък белег. И двамата бяха слаби, с хлътнали бузи и загорели от слънцето лица. И по двамата нямаше грам тлъстина, а ако се съдеше по ширината на раменете на костюмите им, отдолу имаха много осезаеми мускули. Бяха на по-малко от тридесет години. Погледите им бяха проницателни и остри, очите им се движеха точно толкова, колкото им бе необходимо, като на животни по време на лов.
Аомаме се изправи сякаш по рефлекс от фотьойла и погледна часовника си. Стрелките сочеха точно 7:00. Съвсем навреме.
— Да. Аз съм Аомаме.
Физиономиите и на двамата останаха безизразни. Огледаха набързо облеклото й и хвърлиха поглед към синия й сак.
— Само това ли носите? — попита Нула номер.
— Да.
— Хубаво. Да вървим. Готова ли сте? — попита Нула номер. Конската опашка мълчеше, но не изпускаше Аомаме от погледа си.
— Разбира се — отвърна Аомаме. Стори й се, че по-ниският е и малко по-възрастен от другия и му е началник.
Нула номер поведе с отпуснати стъпки през фоайето към асансьорите. Подире му вървеше Аомаме със сак в ръка. Конската опашка я следваше на около два метра. Тоест тя бе в сандвич между двамата. Знаят си работата, мина й през ум. Ходеха изправени, с твърда и точна стъпка. Според вдовицата и двамата тренирали карате. От собствените й тренировки по бойни изкуства Аомаме бе наясно, че едва ли има начин да ги победи в пряка битка. И все пак не усещаше от тези двамата онази съкрушителна заплаха, която излъчваше Тамару. И не можеше да се изключи напълно вероятността да ги победи. Първата й цел в ръкопашния бой щеше да бъде да елиминира Нула номер — човека, който командваше. А останеше ли сама срещу Конската опашка, щеше да намери начин да оцелее и да избяга.
Тримата влязоха в асансьора и Конската опашка натисна копчето за седмия етаж. Нула номер стоеше плътно до Аомаме, а Конската опашка застана в ъгъла, откъдето ги държеше под око. Всичко това стана безмълвно, систематично, като добре синхронизирана двойка тенисисти.
И посред всички тези мисли на Аомаме й светна, че дишането и пулсът й са се върнали към нормалния си ритъм. Край на притесненията, рече си. Пак съм си същата хладнокръвна, печена Аомаме. Очаквам всичко да мине добре. Никакви лоши предчувствия повече.
Асансьорът се отвори безшумно. Конската опашка натисна бутона за отваряне на вратите и го задържа до излизането на Нула номер и Аомаме, после махна пръста си и също напусна асансьора. По коридора пак водеше Нула номер, следван от Аомаме, а Конската опашка играеше ролята на ариергард. Широкият коридор беше абсолютно безлюден: идеално тих, идеално чист, добре поддържан във всяко отношение, както се полага на всеки първокласен хотел — никакви стоварени пред вратите подноси с празна посуда за прибиране от рум сървиса, никакви фасове в пепелника пред асансьора, аромат на свежи цветя от поставените на подходящи места вази. Свърнаха няколко пъти и накрая спряха пред една врата. Конската опашка почука два пъти и без да изчака отговор, си отключи с електронна карта. Влезе, огледа се, да се убеди, че всичко е наред, после кимна леко на Нула номер.
— Заповядайте — нареди Нула номер сухо на Аомаме.
Аомаме влезе, последва я Нула номер, който затвори и постави веригата от вътрешната страна. Помещението бе просторно, но не обикновена хотелска стая, а по-скоро приемна със съответната мебелировка и канцеларско бюро. А и телевизорът и хладилникът бяха с нормални размери. Явно бе част от специален апартамент. Прозорецът предлагаше обширна панорама към нощно Токио. Вероятно бе част от скъп апартамент. Нула номер погледна часовника си и посочи с жест дивана на Аомаме. Тя седна и постави синия спортен сак до себе си.