Когато слънцето се показва, градът отново е пуст, без нито една котка. Младежът слиза от кулата, избира си легло в хотела и ляга да спи. Когато огладнява, хапва от хляба и сготвената риба, останали в хотелската кухня. Вечерта пак се скрива на върха на камбанарията и до сутринта наблюдава котешкия живот. На градската гара влакове спират преди обяд и преди вечеря. Ако хване сутрешния влак, ще продължи пътуването си; ако се качи на следобедния, ще се върне там, откъдето е тръгнал. На тази гара никой не слиза и никой не се качва. Въпреки това влаковете правят едноминутен престой по разписание и заминават. Нищо не му пречи да хване един от тях и да остави зад себе си този зловещ котешки град. Но не го прави. Тъй като е млад, безкрайно любопитен и амбициозен и готов за приключения. Ще му се да гледа още странния спектакъл в котешкия град. Предполага, че надали друг човек досега е наблюдавал тази необичайна гледка.
През нощта на третия ден на площада под камбанарията се вдига силен шум.
— Ей, не надушвате ли нещо човешко тъдява? — пита една котка.
— Абе и на мен нещо ми намирисва напоследък — отвръща друга и помръдва мустак.
— И на мен — обажда се трета.
— Много странно. Тук не може да има човек — добавя четвърта.
— Разбира се. Изключено е човек да влезе в нашия котешки град.
— Да, но миризмата се усеща съвсем ясно.
Котките се разделят на групи като някакви доброволни отряди и претърсват града из основи. И понеже притежават страхотно обоняние, много бързо установяват, че миризмата иде от камбанарията. Младежът чува как меките им лапи се качват по стълбата. „Край! Хванаха ме!“, казва си. Миризмата му, изглежда, е вбесила котките, които имат големи остри нокти и бели зъби. В техния град няма място за хора. Не може и да си представи каква съдба го очаква, ако го открият, но е сигурен в едно: понеже е разкрил тайната им, няма да го пуснат да си отиде жив.
Три котки се покатерват до върха на камбанарията и почват да душат.
— Много странно — казва едната и помръдва нервно мустак. — Хем надушвам човек, хем никого не виждам.
— Наистина е странно — казва втората. — Но тук категорично няма никого. Да вървим другаде да търсим.
— И все пак не мога да си го обясня.
Килнали озадачено глави, и трите тръгват надолу по стълбите. Младежът чува как стъпките им затихват в мрака. Въздъхва от облекчение, но и той не може да си го обясни. Та нали буквално е опрял нос в котките в това тясно пространство! Как не го видяха? Вдига ръка пред очите си и я вижда съвсем ясно. Прозрачен не е станал, това поне е очевидно. Но и друго осъзнава: още на следващата сутрин трябва да отиде на гарата и да хване първия влак. Опасно е да остава повече тук. Късметът му не може да е безкраен.
Обаче на другата сутрин влакът не спира на гарата. Младежът го гледа как отминава, без да намали ход. Същото прави и следобедният влак. Ясно вижда машинистите. И лицата на пътниците през прозорците. Но влакът дори не понечва да спре. Сякаш хората не виждат чакащия на перона младеж — та дори и самата гара. А след като и следобедният влак отминава по пътя си, наоколо настъпва необичайна дори за това място тишина. Слънцето клони към залез. Време е да се появят котките. И той разбира, че е безвъзвратно загубен. Най-сетне схваща, че това не е котешки град. А е мястото, където му е писано да се изгуби. Място, което не принадлежи на тукашния свят, а е подготвено специално за него. И че никога повече, до края на вечността, влак няма да спре на тази гара, за да го върне в първоначалния му свят.
Тенго прочете разказа два пъти. Вниманието му беше привлечено от израза „мястото, където му е писано да се изгуби“. Затвори книгата и погледът му се зарея безцелно по прелитащия покрай стъклата сив индустриален пейзаж — пламък на нефтена рафинерия, огромни цистерни за газ, дебели, гигантски комини, приличащи на дългобойни оръдия, низ камиони с прицепи и цистерни по шосето. Сцената нямаше нищо общо с „Котешкия град“, но това не отнемаше от фантастичния й вид, сякаш се намираше в подземен свят, поддържащ изотдолу градския живот.