Малко след това Тенго затвори очи и си представи как Киоко Ясуда също е затворена в нейното си „изгубено място“, където няма нито влакове, нито телефони, нито пощи. През деня я обгръща единствено абсолютната самота, а нощем започва безмилостното котешко търсене, в един безкрайно повтарящ се цикъл. И, изглежда, заспа, както си седеше — не задълго, но много дълбоко. Събуди се облян в пот. Влакът следваше крайбрежната линия на полуостров Босо посред лято.
Слезе от експреса на Татеяма и се прехвърли на местния пътнически влак, който го откара до Чикура. На слизане от вагона долови познатото ухание на морето. Всички минувачи бяха със солиден тен. Взе такси от гарата до санаториума. На рецепцията каза своето име и това на баща му.
Медицинската сестра, жена на средна възраст, която обслужваше рецепцията, го попита:
— Случайно да сте ни уведомили, че днес възнамерявате да ни посетите?
В гласа й се усещаше определена рязкост. Дребната жена носеше очила с метални рамки, а късата й коса бе почнала леко да посивява. Пръстенът на късия й дебел безименен пръст май беше купен в комплект с металните очила. На табелчицата с името й пишеше „Тамура“.
— Не съм. Просто ми хрумна сутринта и взех влака — отвърна най-откровено Тенго.
Сестрата го изгледа с леко отвращение:
— Всеки посетител е длъжен да ни уведоми предварително, че пристига да види пациент. И ние си имаме графици, а трябва да се съобразяваме и с желанията на самите пациенти.
— Съжалявам, не знаех.
— Кога идвахте за последен път?
— Преди две години.
— Две години. — С химикалка в ръка сестра Тамура провери списъка на посетителите. — Искате да кажете, че цели две години не сте стъпвали тук?
— Точно така.
— Доколкото виждам, вие сте единственият роднина на господин Канава.
— Правилно.
Тя остави списъка върху бюрото и изгледа Тенго, без нищо да каже. Очите й не го коряха, просто сверяваха фактите. Очевидно Тенго не беше някакво особено изключение.
— В момента баща ви е на групова рехабилитация. Ще свърши след половин час. Тогава ще можете да го видите.
— Как е той?
— Физически е здрав. Няма особени проблеми. Но в другата област има сериозни колебания — рече сестрата и посочи с показалец слепоочието си. Оставям на вас да се убедите какво имам предвид, като казвам „колебания“.
Тенго й благодари и се отправи да чака във фоайето. Седна на диван, чиято миризма напомняше за някаква отминала епоха, и се зачете в книгата си. От време на време полъхваше ветрец и носеше уханието на море и охлаждащия шум на ветрозадържащите борове. Накацалите по клоните на дърветата цикади пищяха с все сила. Лятото бе в разгара си, но цикадите, изглежда, усещаха, че няма да е задълго.
По някое време се появи очилатата сестра Тамура и уведоми Тенго, че рехабилитацията била свършила и можел да види баща си.
— Елате да ви заведа до стаята му.
Тенго стана от дивана и едва когато мина покрай голямото стенно огледало, си даде сметка колко невзрачно е облечен: тениска от японското турне на рок китариста Джеф Бек под избелялата дънкова риза с разнообразни копчета, памучен панталон с петна от пица по едното коляно, отдавна непрани бежови маратонки и бейзболна шапка — абсолютно неподходящо облекло за тридесетгодишен син на първото си посещение от цели две години при болния си баща. Дори нищо дребно не носеше да му поднесе за случая. В джоба му беше само книжката за четене. Нищо чудно, че сестрата го бе изгледала с такова отвращение.
Докато пресичаха градината на санаториума към крилото, в което бе настанен баща му, сестрата му предложи кратко описание на заведението. Имало три крила, според степента на заболяването на пациентите. Засега баща му бил в „умереното“ крило. Хората обикновено постъпвали в „лекото“, после ги премествали в „умереното“, докато накрая стигали до „напредналото“. Като при вратите, които се отварят само в една посока, нямало възможност за връщане назад. И от „напредналото“ крило нямало накъде да се ходи — освен в крематориума. Тази последната забележка сестрата, естествено, не произнесе на глас, но смисълът на думите й бе напълно ясен.