Баща му бе в двойна стая, но съквартирантът му беше отишъл на някакво занимание. Санаториумът предлагаше няколко вида рехабилитационни занимания — грънчарство, градинарство и физически упражнения. Макар и насочени към „рехабилитацията“ на пациентите, нито едно не целеше тяхното „възстановяване“, а по-скоро да забави максимално напредъка на заболяването им. Или просто да убиват времето. Тенго завари баща си седнал на стол до отворения прозорец, загледан навън с ръце върху коленете. На близката маса стоеше цвете в саксия с няколко нежни жълти цветчета. Подът бе застлан с мека материя, за да не се нараняват пациентите при падане. Имаше две прости дървени кушетки, две бюра и две тоалетки. До всяко бюро имаше по една дървена етажерка за книги. Завесите бяха пожълтели от дългогодишния слънчев пек.
В началото Тенго не осъзна, че старецът до прозореца е баща му. Беше се смалил или, по-точно казано, спаружил. Косата му бе още по-къса и бяла, като покрита със слана ливада. Бузите му бяха хлътнали и вероятно по тази причина очните му кухини изглеждаха много по-големи отпреди. Три дълбоки бръчки пресичаха челото му. Главата му сякаш бе още по-деформирана отпреди, или поне така изглеждаше заради по-късата коса. Веждите му бяха станали страшно дълги и дебели и бели косми стърчаха и от двете му уши. Самите му уши, поначало големи и заострени, бяха пораснали още повече и вече приличаха на криле на прилеп. Само формата на носа му се беше запазила — кръгъл и месест, за разлика от ушите, и червено-черен на цвят. Устните му и в двата края бяха провиснали и като че във всеки момент от тях можеха да потекат лиги. Устата му бе леко разтворена, та се виждаха неравните му зъби. Така както седеше неподвижен до прозореца, напомни на Тенго за един от последните автопортрети на Ван Гог.
Когато Тенго влезе, баща му само за момент го погледна, после продължи да зяпа навън. Отстрани приличаше не толкова на човек, колкото на някакво наподобяващо плъх или катерица същество — създание, което може да не е съвсем чисто, но пък притежава всичката му необходима лукавост. Но извън всякакво съмнение това бе Тенговият баща — или по-скоро развалината на Тенговия баща. Двете изминали години му бяха отнели много във физическо отношение, по същия безмилостен начин, по който съдия-изпълнителят опразва от вещи дома на някое затънало в дългове семейство. Бащата, който Тенго си спомняше, бе суров трудолюбив мъж. Самовглъбяването и въображението може и да му бяха съвсем чужди, но притежаваше свой собствен морален кодекс и просто, но силно чувство на целенасоченост. Беше стоик; Тенго нито веднъж не го бе чувал да се оплаква или да се оправдава за нещо. Но от човека, когото помнеше, сега пред очите му бе останала само празна черупка — обезлюдена къща, лишена от всякаква топлина.
— Господин Кавана! — обяви сестрата ясно и бодро, както явно бе обучена да се обръща към пациентите. — Господин Кавана! Вижте кой е дошъл! Вашият син!
Старецът пак се извърна по посока на Тенго. Безизразните му очи заприличаха на сина му на две празни лястовичи гнезда под някоя с гряха.
— Здрасти — каза Тенго.
— Господин Кавана, дошъл е синът ви от Токио! — каза сестрата.
Бащата нищо не каза. Само изгледа Тенго, сякаш се мъчеше да прочете написана на чужд език обява.
— Вечерята е в 6:30 — обяви сестрата на Тенго. — Дотогава може да останете.
След като тя си отиде, Тенго се подвоуми за миг, после седна на другия стол срещу баща си — избелял тапициран стол, с белязани от дълга употреба дървени части. Очите на бащата следяха движенията му.
— Как си? — попита Тенго.
— Благодаря, много съм добре — отвърна официално бащата.
На Тенго не му идваше на ум какво да каже оттук насетне. Заигра се с третото копче на дънковата си риза, огледа боровете навън, после върна погледа си върху бащата.
— От Токио идвате, така ли? — попита бащата, като явно не можеше да се сети кой беше Тенго.
— Да, от Токио.
— С експреса трябва да сте дошли.
— Да. До Татеяма. А оттам взех пътническия дотук, до Чикура.
— На плаж ли идвате?
— Аз съм Тенго. Тенго Кавана. Твоят син.
— Къде живеете в Токио?
— В Коенджи. В района Сугинами.
Трите бръчки през челото на бащата се удълбочиха.
— Много хора лъжат, понеже не искат да си плащат абонаментната такса на Ен Ейч Кей.