— Татко! — провикна се Тенго. Произнесе за пръв път тази дума от много години. — Аз съм Тенго. Синът ти.
— Нямам син — заяви баща му.
— Нямаш син — повтори механично Тенго.
Бащата кимна.
— Какво съм ти аз тогава?
— Нищо не си — отвърна баща му и завъртя рязко два пъти главата си.
На Тенго дъхът му спря. Не намираше думи. А и баща му нямаше какво повече да му каже. Продължиха да седят и да мълчат, всеки заровен в обърканите си мисли. Само цикадите не объркваха песента си, а пищяха с все сила.
Може и истината да казва, рече си Тенго. Паметта му може и да е съсипана, мозъкът му може да се валя в кал, но думите от устата му вероятно са самата истина. Усети го някак си интуитивно.
— Какво искаш да кажеш? — попита.
— Ти си едно нищо — повтори баща му думите с абсолютно безизразен глас. — Беше нищо, сега си нищо и ще си останеш нищо.
Стига!, помисли си Тенго.
Идеше му на мига да стане от стола, да отиде пеша до гарата и да се върне обратно в Токио. Чул бе каквото искаше да чуе. Но не намери сили да се изправи. Изпадна в положението на младежа в котешкия град. Замъчи го любопитството. Да разбере какво се крие зад тези думи. Нужен му бе по-ясен отговор. Вярно, и някаква опасност дебнеше тук. Но изпуснеше ли сегашната възможност, можеше никога повече да не научи тайната за себе си. И тя щеше да потъне в тотален хаос.
Тенго запреподрежда думите в главата си, докато не прецени, че е готов да ги изрече. Ставаше дума за въпроса, който бе на границата да зададе още от ранното си детство, но така и не бе успял да се реши.
— Тоест, искаш да кажеш, че не ти си ми биологичният баща, така ли? И че между двама ни няма кръвна връзка, това ли е?
Баща му го изгледа безмълвно. От изражението му не се разбираше дали изобщо е схванал смисъла на Тенговия въпрос.
— Кражбата на радиовълни е забранена от закона — рече баща му, докато го гледаше право в очите. — По нищо не се различава от кражбата на пари и други ценности, не смятате ли?
— Прав си според мен. — Тенго реши засега да се съгласява с всичко.
Баща му кимна няколко пъти с явно задоволство.
— Те, радиовълните, не падат от небето като дъжда и снега — обяви баща му.
Стиснал устни, Тенго впери поглед в ръцете на баща си. Бяха положени примерно върху коленете — дясната върху дясното коляно, лявата — върху лявото и не помръдваха. Дребни, тъмни ръце, изгорели сякаш чак до костите от слънцето и от дългите години работа навън.
— Майка ми всъщност не е умряла от болест още докато съм бил малък, така ли? — попита Тенго бавно, като отделяше думите една от друга.
Баща му не отговори. Нито изражението си промени, нито мръдна ръце. Очите му се фокусираха върху Тенго, сякаш наблюдаваше непозната вещ.
Бащата кимна:
— Не бива да се крадат радиовълни. Рано или късно ще ви хванат. Не можете да правите каквото ви скимне.
Този човек разбира прекрасно въпросите, които му задавам, мина му през ум на Тенго. Просто не желае да ми дава конкретни отговори.
— Татко — обърна се Тенго към него. — Може и всъщност да не си ми баща, но засега поне така ще ти викам, понеже не зная как другояче да те нарека. Честно казано, никога не съм те обичал. Може дори да се каже, че през повечето време те мразех. Това ти е известно, нали? Но дори и да предположим, че не си истинският ми баща и че помежду ни няма кръвна връзка, вече нямам причини да те мразя. Не знам дали някога изобщо ще ми домилееш, но се надявам, че поне ще започна да те разбирам по-добре, отколкото съм успявал досега. Винаги съм копнял да науча истината за това кой съм аз и откъде съм. Само толкова. Но никой така и не ми каза. Ако ти сега ми кажеш истината, ще престана да те мразя, да не те харесвам. Напротив, ще съм благодарен за това, че няма да ми се налага нито да те ненавиждам повече, нито да те недолюбвам.
Бащата продължаваше да го гледа с безизразните си очи и без дума да обели, но на Тенго му се стори, че долови някъде дълбоко в празните лястовичи гнезда съвсем бегъл отблясък светлинка.
— Аз съм едно нищо, прав си — каза Тенго. — Аз съм захвърлен насред океана в нощната тъма човек, който се носи на повърхността съвсем сам. Протягам ръка, но около мен няма никого. Провиквам се, но никой не ми отговаря. Не съм свързан с абсолютно нищо. Ти си най-близкото нещо до семейството, което притежавам, но ти си се вкопчил в тайната и не желаеш дори да се опиташ да ми кажеш нещо. А междувременно в този крайбрежен градец паметта ти изживява своите колебания и ежедневно се руши. И както паметта ти, така и истината за мен е на път да изчезне. Без помощта на истината аз съм си едно нищо и никога няма да се превърна в нещо. И в това отношение си прав.