— В този котешки град има ли телевизия? — попита баща му.
— Разказът е написан в Германия през 30-те години. По онова време телевизия още не е имало. Имало е радио обаче.
— Бях в Манджурия, но и радио си нямах. И радиостанции нямаше никакви. Вестниците често не стигаха или идваха с двуседмично закъснение. Нямаше какво да ядем, и жени си нямахме. Понякога ни навестяваха вълци. Там бяхме като на края на земята.
И се умълча, вероятно потънал в спомените за тежкия си живот като млад първопроходник в далечна Манджурия. Скоро и тези му спомени се обвиха в мъгла, погълнати от нищото. Тенго разчиташе движенията на бащиния ум по промените в изражението му.
— Кой го е построил този град? Котките ли? Или хората много отдавна, а после котките са се заселили? — заразпитва бащата с лице към прозореца, сякаш сам си говореше, макар въпросът му очевидно да бе насочен към Тенго.
— Нямам представа. Но имам чувството, че много отдавна са го създали хората. А после по някаква неизвестна причина са се махнали — или пък са измрели от някаква епидемия — и на тяхно място дошли котките.
Баща му кимна:
— Щом се образува вакуум, нещо трябва да го запълни. Защото всички правят така.
— Какво значи „всички правят така“?
— Същото.
— А ти какъв вакуум запълваш?
Бащата се намръщи. Дългите му вежди се спуснаха да закрият очите му. И попита със саркастичен тон:
— Нима не знаеш?
— Не знам — призна си Тенго.
Бащините му ноздри се разшириха. Едната му вежда леко се повдигна. Това бе изражението му, когато нещо го ядосаше.
— Щом не го разбираш без обяснение, и с обяснение няма да го разбереш.
Тенго присви очи с надеждата да разчете изражението му. Никога не бе чувал баща му да ползва подобен странен, насочващ стил на изказване. Винаги прибягваше до конкретни, практични фрази. Да казва само необходимото при необходимост — това бе непоклатимото му определение за разговор. Но лицето му пак бе станало безизразно.
— Разбирам — рече Тенго. — Значи, и ти самият запълваш някакъв вакуум. Но в такъв случай кой ще запълни вакуума, който ти ще оставиш след себе си?
— Ти — обяви баща му и насочи показалец право в Тенго. — Не е ли очебийно? Аз запълвам вакуум, създаден от някой друг, а ти ще запълниш създадения от мен вакуум. Всеки по реда си.
— Така, както и котките са запълнили града, след като хората са се махнали.
— Точно така. Изгубени като града — рече баща му. И загледа разсеяно протегнатия си показалец, сякаш имаше пред себе си някаква загадъчна, поставена не на мястото си вещ.
— Изгубени като града — повтори Тенго бащините си думи.
— Жената, която те роди, вече я няма никъде.
— Никъде. „Изгубена като града.“ Да не искаш да кажеш, че е мъртва?
Баща му не отговори на този въпрос. Тенго въздъхна:
— Кой тогава е баща ми?
— Някакъв вакуум. Майка ти съвкупи тялото си с един вакуум и те роди теб. А аз запълних този вакуум.
След всичките тези думи бащата затвори и очи, и уста.
— Съвкупи тялото си с един вакуум?
— Да.
— А ти ме отгледа. Това ли искаш да кажеш.
След церемониално прочистване на гърлото бащата като че се зае да обяснява проста истина на слабоумно дете:
— Нали затова ти казах: „Щом не го разбираш без обяснение, и с обяснение няма да го разбереш“.
— Значи, аз съм произлязъл от един вакуум, така ли излиза?
Пак никакъв отговор.
Тенго сплете ръце в скута си и отново погледна баща си право в лицето. Този човек изобщо не е празна черупка, обезлюдена къща. Ами си е човешко същество от плът и кръв, с тясна, упорита душа и замъглени спомени, оцеляващ на пресекулки на това парче земя до морето. Няма друг избор, освен да съществува съвместно с вакуума, който постепенно се разраства в него. Вакуумът и спомените му все още се борят помежду си, но независимо от желанията му, ще дойде ден, в който вакуумът ще погълне изцяло и последните останали му спомени. Въпрос единствено на време. Дали вакуумът, срещу който се бори сега, не е същият онзи вакуум, от който съм се родил аз?
На Тенго му се стори, че дочу далечния рев на морето, смесен с ранния вечерен бриз, промъкващ се през клонака на боровете. Макар че можеше да е и илюзия.
Девета глава