(Аомаме): Което се явява дан за висшата ви благодат
След като Аомаме влезе в съседната стая, Нула номер я последва и бързо затвори вратата. В стаята цареше пълен мрак. Прозорците бяха закрити с плътни завеси и всички лампи бяха угасени. Малкото светлина, струяща през тесния процеп между завесите, подчертаваше още повече тъмнината на всичко останало.
Трябваше й известно време да свикнат очите й с мрака, като при влизането в кино или планетарий. Първото, което успя да види, бе електрическият будилник на ниска масичка. Зелените му цифри показваха 7:20. След няколко секунди успя да забележи и голямото легло, опряно в задната стена. Часовникът бе близо до горната табла на леглото. Самата стая бе малко по-малка от просторното съседно помещение, но все пак доста по-голяма от нормална хотелска стая.
На леглото имаше нещо плътно, черно, приличащо на малка планина. Трябваше да мине известно време, преди Аомаме да установи, че неравното очертание указва присъствието на човешко тяло. През целия този интервал от време очертанието остана абсолютно неподвижно. Аомаме не забеляза никакви признаци на живот. Не успя да чуе дори дишане. Единственият шум идеше от леката струя хладен въздух откъм качения почти до тавана климатик. Но нямаше начин тялото да е мъртво. Всички действия на Нула номер се основаваха на предположението, че пред нея е живо човешко същество.
И то много едро същество, най-вероятно мъж. Нямаше как да се убеди, но й се стори, че човекът не е извърнат към нея и не е под завивките, а е по-скоро легнал по корем върху оправеното легло, като огромно животно в дъното на пещерата, стараещо се да не хаби физическите си сили, докато му зараснат раните.
— Време е — обяви Нула номер по посока на сянката. В гласа му се появи някаква липсваща дотогава напрегнатост.
Не стана ясно дали човекът е чул казаното от Нула номер. Тъмната купчина върху леглото си остана абсолютно неподвижна. Нула номер стоеше мирно до вратата и чакаше. Стаята бе потънала в такава дълбока тишина, че Аомаме чак чу как някой преглъща и едва после се усети, че преглъща самата тя. Стиснала с дясната си ръка сака, и Аомаме като Нула номер чакаше нещо да се случи. Дисплеят на будилника се смени на 7:21, после на 7:22, после на 7:23. Чак тогава очертанието върху леглото взе съвсем леко да се задвижва — слабото размърдване скоро премина в ясно обособено движение. Човекът или беше спал дълбоко, или бе в някакво състояние, подобно на дълбокия сън. Мускулите му се събудиха, горната част на тялото му взе да се надига и след време съзнанието му се върна. Сянката седна на леглото със сгънати нозе. Сто на сто е мъж, помисли си Аомаме.
— Време е — повтори Нула номер.
Аомаме чу как мъжът издиша продължително — като откъртила се от дъното на дълбок кладенец тежка въздишка. После чу шум от мощно вдишване — див и тревожещ, като вилнееща през гората буря. След което цикълът се повтори: два напълно различни вида звук, разсечени от дълга пауза. Аомаме започна да се чувства неловко. Осъзна, че се е навряла в съвсем непозната за нея област — в дълбока океанска падина, да речем, или на повърхността на неизвестен астероид: място, докъдето се стига с огромно усилие, но откъдето е невъзможно да се върнеш.
Очите й отказваха да се приспособят напълно към тъмнината. Вече виждаше до една определена точка, но не и по-нататък. Очите й достигаха само до черния мъжки силует. Не можеше да определи нито накъде е обърнат, нито накъде гледа. Личеше единствено, че мъжът е изключително едър и че раменете му се вдигат и спускат тихо — но с огромна амплитуда — при всяко вдишване и издишване. Но не ставаше дума за нормално, а по-скоро за дишане със специална цел и функция, изпълнявано с цялото тяло. Представи си мощните движения на свиващите и разтварящите се плещи и диафрагма. Няма нормално човешко същество, способно да диша с такава мощ. Ставаше дума за характерен начин на дишане, какъвто се усвоява само посредством продължителни и интензивни тренировки.
Нула номер стоеше до нея в поза „мирно“, с изпънат гръб и прибрана брадичка. За разлика от мъжа на леглото, дишаше плитко и учестено. Стараеше се да минимализира присъствието си, докато свършеше поредицата интензивни дълбоки вдишвания: явно бе дейност, която влизаше в редовния репертоар на мъжа. И Аомаме като Нула номер не можеше да стори нищо, освен да чака. Вероятно на онзи му се налагаше да мине през този процес, че да се събуди напълно.
Най-после специалното дишане приключи на етапи така, както спира да работи някоя огромна машина. Интервалите между вдишванията ставаха все по-дълги и завършиха с едно дълго издишване, което като че ли изстиска всичко до последно. И в стаята пак се възцари дълбока тишина.