Събитията от предишния ден сякаш се бяха случили в някакъв сън, а не в действителност. Колкото и ярко да се открояваше всяко едно, по краищата им витаеха признаци на нереалност. Качил се бе на влака, посетил бе „котешкия град“ и се бе прибрал. За щастие — и за разлика от главния герой на разказа, — успя да хване обратния влак. Но изживяванията му в този град го бяха променили из основи.
Естествено, не бе настъпила никаква промяна в действителната ситуация, в която се намираше — принуден бе да стъпва по опасна, непозната почва. Нещата се бяха развили по един абсолютно непредвиден начин и нямаше и най-малката представа какво му предстои тепърва. Но това не му пречеше да има силното чувство, че все някак си ще преодолее опасността.
Най-после успях да стигна до стартовата линия, рече си Тенго. Не че се появиха някакви нови, решителни факти, но от казаното от баща му и от самото отношение на баща му бе успял да извлече някакви смътни изводи за собствения си произход. Значи, онзи „образ“, който отдавна го тормозеше и объркваше, не е бил някаква безсмислена халюцинация. Не можеше да прецени с каква точност е бил отражение на действителността, но бе единствената информация, оставена му от майка му, и — за добро или лошо — представляваше основата на живота му. Изяснил си веднъж този въпрос, Тенго като че бе смъкнал огромен товар от плещите си. И едва сега, след като го остави на земята, си даде сметка колко много му е тежал открай време.
Изминаха две необичайно тихи и спокойни седмици, като тихо море. През лятната ваканция преподаваше по четири дни в школата за зубрене, а през останалото време пишеше романа си. Никой не го потърси. Нямаше представа докъде са стигнали нещата с изчезването на Фука-Ери и дали вървят продажбите на „Въздушната какавида“. Тези въпроси ни най-малко не го интересуваха. Светът да си върви така, като си иска. Ако нещо го засяга, ще му се обади.
Свърши август и дойде септември. Докато вареше сутрешното си кафе, Тенго тайно си мечтаеше това спокойствие да трае вечно. Но ако го изречеше на глас, току-виж някой дявол с остър слух го чул отнякъде. Тъкмо затова пазеше в тайна желанието си за постоянно спокойствие. Но нещата никога не стават така, както ни се иска, та и неговият случай не бе някакво изключение.
Телефонът иззвъня току след десет. Остави го да звъни няколко пъти, предаде се, пресегна се и вдигна слушалката.
— Може ли да дойда — попита приглушен глас. Доколкото му беше известно, на този свят само един човек бе в състояние да задава въпросите си по този начин — без въпросителна интонация. Шумовият фон се състоеше от някаква обява по високоговорител и рева на автомобилни ауспуси.
— Къде си?
— Пред главния вход на „Марушо“.
Апартаментът му бе на по-малко от двеста метра от супермаркета. Явно му се обаждаше от автомата отпред.
Тенго огледа инстинктивно квартирата си.
— Не мислиш ли, че е рисковано? Някой може да наблюдава апартамента ми. Ти нали трябва да си „в неизвестност“.
— Някой може да наблюдава апартамента ти — повтори тя думите му като папагал.
— Да. Около мен стават какви ли не странни работи, вероятно във връзка с „Въздушната какавида“.
— Понеже хората са бесни.
— Вероятно. Бесни са ти на теб, а имам чувството, че са донякъде бесни и спрямо мен. Затова, че пренаписах „Въздушната какавида“.
— Не ми пука — каза Фука-Ери.
— Не ти пука. — Сега пък Тенго повтаряше нейните думи като папагал. Навикът й явно бе заразен. — От кое?
— Че наблюдават апартамента ти. Ако наистина е така.
Той загуби за миг дар слово.
— Но пък на мен може да ми пука — каза най-сетне.
— Трябва да сме заедно — рече Фука-Ери. — Да обединим сили.
— Сони и Шер — каза Тенго. — Най-якият дует от мъж и жена.
— Най-якият кое?
— Няма значение. Моя си лична шега.
— Аз идвам.
Тенго тъкмо се канеше да й каже нещо, когато чу, че тя затвори. Всички му затваряха телефона. Все едно прерязваха въжения му мост.
Фука-Ери цъфна след десет минути с по една найлонова торба от супермаркета във всяка ръка. Облечена бе в риза с дълъг ръкав на сини райета и тесни джинси. Ризата бе мъжка, неогладена, грабната направо от простора. На едното й рамо висеше брезентова торба. Сложила си бе за маскировка огромни слънчеви очила, но те по-скоро привличаха вниманието на околните, отколкото да служат за дегизация.