— Окей — каза Фука-Ери. — Звъниш три пъти, затваряш, пак звъниш, отговарям. — Звучеше така, сякаш превеждаше на глас някакъв древен надпис върху скала.
— Много е важно, така че не го забравяй — рече Тенго.
Фука-Ери кимна два пъти.
Тенго изкара двата учебни часа, върна се в учителската стая и се накани да си върви у дома. Жената от рецепцията обаче дойде да му съобщи, че пак се е появил онзи Ушикава. Изрече го с извинителен тон, като добър по душа вестоносец, доставящ лоша новина. Тенго й се усмихна чаровно и й благодари. Не бива да вини вестоносеца.
Ушикава го чакаше в кафетерията до предното фоайе и пиеше кафе с мляко — напитка, която според Тенго най-малко подхождаше на Ушикава, чиято странна външност изглеждаше още по-странна на фона на енергичните млади студенти. Онази част от помещението, в която се намираше, сякаш имаше някакво свое земно притегляне, плътност на въздуха и пречупване на светлината. Дори отдалече се усещаше безпогрешно, че носи лоши вести. В междучасието кафетерията бе препълнена, но никой друг не седеше на неговата маса с шест стола. По някакъв инстинкт учащите отбягваха Ушикава така, както антилопата отбягва дивите кучета.
Тенго си взе кафе от бара, отправи се към масата и седна срещу Ушикава, който май току-що бе приключил с една крем пита. На масата бе останала само смачканата хартийка, а по устните му още имаше трошици. И крем питите май никак не подхождаха на Ушикава.
— Отдавна не сме се виждали, господин Кавана, нали? — каза Ушикава и леко се надигна от стола си. — Съжалявам, че пак така внезапно ви се явявам.
Тенго претупа учтивостите и премина към деловата част:
— Сигурен съм, че сте дошли за моя отговор. На последната ви оферта, имам предвид.
— Да, действително е така — отвърна Ушикава. — В определен смисъл.
— Господин Ушикава, дали да не ви помоля днес да говорите по-конкретно и директно? Какво точно искате вие и вашите хора от мен срещу така наречената ви субсидия?
Ушикава се огледа предпазливо, но наблизо нямаше никого, а кафетерията така гъмжеше от шумни курсисти, че беше изключено някой да успее да ги подслуша.
— Добре. В такъв случай, позволете ми да ви съобщя окончателните ни условия и да сложа картите на масата — рече Ушикава и се приведе над масата, като в същото време леко снижи глас. — Парите не са нищо повече от претекст. Като начало, самата субсидия не е чак толкова значителна. Най-важното, което клиентът ми ви предлага, е вашата собствена безопасност. Другояче казано, че няма да ви се случи нищо лошо. Ние ви го гарантираме.
— В замяна на какво? — попита Тенго.
— От вас желаем в замяна единствено да мълчите и да забравите. Участвали сте в тази афера, но не сте знаели в какво се замесвате. Били сте най-обикновен изпълнител на заповеди. Така че никой няма да ви търси лична отговорност. От вас се иска само да забравите за всичко. Ние ще направим така, сякаш нищо не се е случило. И никой няма да разбере, че анонимно сте пренаписали „Въздушната какавида“. Никога — и по никакъв начин — няма да бъдете свързан с цялата тази история. Само това искат те от вас. Не вярвам да не виждате, че то ще е и във ваша полза.
— Аз няма да пострадам. Но, с други думи, останалите участници ще пострадат, така ли? Това ли искате да ми кажете?
— Ще третираме всеки отделен случай според обстоятелствата, както се казва — изрече с явно затруднение Ушикава. — Не съм аз този, който ще взема решенията, така че не мога да бъда по-конкретен, но ми се струва, че ще се предприемат определени стъпки.
— И ръцете ви са и дълги, и силни.
— Точно така. Много дълги и много силни, както вече ви споменах. Така че на какъв отговор можем да разчитаме от вас, господин Кавана?
— Да започнем с това, че в никакъв случай не мога да приема пари от вас и вашите хора.
Без да проговори, Ушикава свали очилата си и старателно избърса стъклата с извадената от джоба носна кърпа, после пак си ги сложи, сякаш съществуваше някаква връзка между зрението му и току-що чутото.
— Да разбирам ли, че вие току-що отхвърлихте нашата оферта?
— Съвсем правилно.
Ушикава загледа Тенго през очилата си така, както се гледа облак със странна форма:
— И на какво се дължи това? Според моето скромно мнение сделката не е никак лоша за вас.
— В крайна сметка всички ние, свързаните с тази история, сме пътници в една и съща лодка. Изключено е аз да съм единственият, който ще избяга.