— Не че ми влиза в работата, господин Кавана, но да се поддържа връзка с омъжена жена, е опасно. Вие сте млад, здрав, неженен мъж. Би трябвало да си намирате безброй неомъжени момичета, без да прибягвате до подобни рискове. — При тези думи Ушикава сръчно облиза трохичките от ъгъла на устата си.
Тенго го наблюдаваше мълчаливо.
— Разбира се, взаимоотношенията между мъжа и жената невинаги се подчиняват на логиката и здравия разум. Дори един моногамен брак носи в себе си цял ред противоречия. Но за ваше добро ви го казвам: ако ви е напуснала, може би ще е най-добре да оставите ситуацията такава, каквато е в момента. И по-точно, да ви внуша: има на този свят неща, които е по-добре да си останат неизвестни. Като например въпроса с майка ви. От истината само ще ви заболи. Научите ли я веднъж, ще трябва в крайна сметка да поемете известна отговорност за нея.
Тенго се смръщи и задържа дъха си за няколко секунди:
— Научили сте нещо за майка ми ли?
Ушикава облиза устни:
— Да, до определена степен. Нашият „изследовател“ много подробно проучи тази област. Така че, ако някога ви се прииска да ги проучите, мога да ви предам всички материали за майка ви такива, каквито са. Доколкото разбирам, израсли сте, без да знаете абсолютно нищо за нея. Но досието й може да съдържа и не особено приятна информация.
— Моля ви да си вървите, господин Ушикава — бутна стола си назад Тенго и се изправи. — Нямам никакво желание да разговарям повече с вас. Нито да виждам отсега нататък лицето ви. Каквото и да ме „сполети“, все ще е по-приятно в сравнение с необходимостта да се разправям с вас. Не ви ща нито „субсидията“, нито гаранциите за „безопасност“. Искам едно-единствено нещо: и то е да не ви виждам никога повече.
Ушикава не реагира видимо на тези му думи. Вероятно през живота си бе чувал много по-лоши неща. В очите му даже заблещука намек за усмивка.
— Чудесно! — каза Ушикава. — Много се радвам, че успях най-сетне да получа вашия отговор. А той е категорично „не“. Вие отхвърляте нашата оферта. Кратко и ясно. Ще го предам на моите началници точно в този му вид. Аз съм просто едно момче вестоносец. Но това, че вашият отговор е „не“, изобщо не значи, че неприятностите ще ви сполетят на мига. Макар че и това е възможно. Но може и никога да не стане. На което се и надявам. Наистина, моля се с цялото си сърце за това. Понеже сте ми симпатичен, господин Кавана. Сигурен съм, че това е последното нещо, което бихте си пожелали — на мен да сте ми симпатичен — но това е самата истина. Тоя смахнат тип с неговите смахнати оферти, направо отвратителен за гледане! Никога не съм имал проблема да бъда прекалено харесван. Но простият факт е, че храня добри чувства към вас, господин Кавана, колкото и да не ви е приятно това. И се надявам, че ще постигнете големи успехи в живота.
След като изрече всичко това, Ушикава се зае да разглежда пръстите на ръцете си — къси, дебели пръсти. Обърна ги няколко пъти да ги види и отгоре, и отдолу. После се изправи.
— Надявам се да нямате нищо против да си вървя. И, както сам отбелязахте, надали повече ще се срещнем. Да, ще направя всичко възможно да се съобразя с желанията ви. Дано в бъдеще ви потръгне. Сбогом.
Ушикава взе оставеното на стола охлузено кожено куфарче и се скри сред тълпата в кафетерията. Масата курсисти — и момчета, и момичета — се раздели естествено да му направи път, както селянчетата през Средновековието са се отдръпвали от пътя на някой страшен търговец на роби.
Тенго набра домашния си номер от автомата във фоайето на школата. Канеше се да затвори на третото позвъняване, но Фука-Ери вдигна още на второто.
— Щях да го оставя да звъни три пъти и да затворя, после пак да се обадя. Нали имахме уговорка — рече Тенго с досада.
— Забравих — отвърна безразлично Фука-Ери.
— Но аз изрично те помолих да не забравяш.
— Искаш ли пак да позвъниш.
— Няма смисъл. Вече разговаряме. Нещо необичайно да е станало в мое отсъствие?
— Никой не се е обаждал. Никой не е идвал.
— Хубаво. Аз свърших работа и тръгвам да се прибирам.
— Един голям гарван кацна отвън на прозореца и заграчи.
— Всяка вечер идва. Не му се притеснявай. Просто се отбива на гости. Както и да е, до седем ще се върна.
— Няма да е лошо да побързаш.
— Защо?
— Човечетата се размърдват.