— Човечетата се размърдват — повтори Тенго думите й. — В моя апартамент?
— Не. Другаде.
— Къде другаде?
— Много, много надалече.
— Но ти ги чуваш.
— Чувам ги.
— И какво означава това?
— Че започва нещо не обикновено.
На Тенго му потрябва време, за да проумее, че тя иска да каже „необикновено“.
— И за какво необикновено нещо става дума?
Фука-Ери завъртя глава. И по телефона я усети. С което искаше да му каже, че не знае.
— Гледай да се прибереш, преди да започнат гръмотевиците.
— Гръмотевици ли?
— Ако влакът спре, ще сме разделени.
Тенго погледна навън през прозореца. Тиха лятна вечер, без нито едно облаче по небето.
— Не ми изглежда като че ще има буря.
— С гледане не можеш да познаеш.
— Ще бързам.
— Побързай — каза Фука-Ери и затвори телефона.
Тенго излезе, хвърли още един поглед на ясното вечерно небе и със забързана крачка се отправи към метростанцията Йойоги. Думите на Ушикава отекваха в главата му като пуснат на автоматично просвирване запис:
Има на този свят неща, които е по-добре да си останат неизвестни. Като например въпроса с майка ви. От истината само ще ви заболи. Научите ли я веднъж, ще трябва в крайна сметка да поемете известна отговорност за нея.
А там някъде човечетата се размърдват. Явно имат някаква връзка с наближаващото ни необикновено събитие. Небето все още е красиво и ясно, но с гледане не можеш да познаеш. Току-виж затрещели гръмотевици, ливнал дъжд и влаковете спрат. Трябва бързо да стигна до апартамента си. Гласът на Фука-Ери звучеше особено завладяващо:
„Трябва да обединим сили.“
Отнякъде към тях се протягат нечии дълги ръце. Трябва да обединим сили. За да станем най-якият дует от мъж и жена на света.
Ритъмът не замлъква.
Единадесета глава
(Аомаме): Доброто е в самото равновесие
Аомаме разстла синята си постелка за йога върху мокета. После накара мъжа да съблече горнището си. Той слезе от леглото и свали ризата. На голо изглеждаше още по-едър. Мощна гръд, набъбнали мускули, никакви провиснали тлъстини. На вид съвсем здраво тяло.
По нареждане от Аомаме легна по корем върху постелката. Тя хвана китката и провери пулса му — силен и равномерен.
— Занимавате ли се с редовни упражнения? — попита го.
— Не бих казал. Само дишане.
— Само дишане?
— Дихателните упражнения не са като нормалното дишане.
— Като онова, което правехте одеве в тъмното ли? Дълбоки, многократни вдишвания и издишвания с участието на всички телесни мускули.
Така както лежеше по корем, той леко кимна.
На Аомаме просто не й се вярваше. Дори да приемеше, че енергичното му дишане наистина изисква доста физически усилия, нима е възможно само с дишане човек да поддържа такова стегнато, мощно тяло?
— Онова, което ще направя след малко, е доста болезнено — каза с равен глас Аомаме. — За да е полезно, трябва да ви причинява известна болка. От друга страна, аз съм в състояние да регулирам силата на болката. Така че, ако ви заболи прекалено, не си трайте, а кажете.
Мъжът замълча за секунда, преди да каже:
— Ако има болка, каквато досега не съм изпитвал, бих желал да я опитам. — Изказването му й прозвуча малко саркастично.
— Никой не изпитва удоволствие от болката.
— Но болезнената техника е по-ефикасна, нали? В състояние съм да понеса всякаква болка, стига да има смисъл.
В полумрака Аомаме си позволи да направи за миг физиономия. После каза:
— Разбирам. Да опитаме тогава.
Както винаги, Аомаме започна с разтягане на раменния пояс. И първото нещо, което й направи впечатление при допира с плътта му, бе колко е гъвкава. Хубава, здрава плът, коренно различна по състав от уморената, схваната плът на гражданите, които я посещаваха в клуба. В същото време обаче усети безспорно, че нещо възпрепятства естествения й „поток“, така както течението на реката се затруднява временно от плаващи дънери и друг боклук.
Стовари цялата си тежест върху лакътя си и изтегли със стискане нагоре рамото на мъжа — отначало бавно, но с постепенно увеличаване на силата. Даваше си сметка, че го боли — всеки друг човек би изкрещял от такава силна болка. Но той я понасяше стоически. Дишането му си остана равномерно, лицето му не се смръщи дори леко. Много добре понася болката, рече си. И реши да опита до каква степен. При следващия си натиск не спести никакви усилия, докато в един момент раменната става изпука кухо и тя усети, че е преминала на друг коловоз. Дишането на мъжа секна за миг, после моментално възобнови своя тих, равномерен ритъм.