— Но човешката плът — всичката плът, с някои минимални различия — е нещо безсилно и хилаво. Това поне, струва ми се, няма да отречете.
— Не го и отричам — каза мъжът. — Всичката плът, с някои минимални различия, е нещо безсилно и хилаво, обречено на скорошен разпад и изчезване. Това е неоспорима истина. Но какво да кажем в такъв случай за човешкия дух?
— Налагам си, доколкото ми е възможно, да не мисля за духа.
— А защо?
— Защото не виждам особена нужда да размишлявам по въпроса.
— Как така не изпитвате особена нужда да мислите за духа? Дори ако оставим настрана въпроса дали изобщо има практически смисъл да го обмисляте, все пак мисленето за собствения дух е едно от най-необходимите човешки задължения, не смятате ли?
— Аз имам любов — обяви Аомаме.
О, не, какво правя?, запита се Аомаме. Тръгнала съм да говоря за любов на човека, когото се каня да убивам!
Така както ветрецът набраздява повърхността на притихналата вода, по лицето на мъжа пробяга лека усмивка — израз на естествена, та дори и дружелюбна емоция.
— Нима смятате, че човек се нуждае единствено от любов? — попита я.
— Да.
— Добре. Тази ваша „любов“ насочена ли е случайно към някой конкретен индивид?
— Да — отвърна Аомаме. — Насочена е към един конкретен мъж.
— Безсилна, хилава плът и абсолютна любов без никакви сенки… — промърмори той. И след кратка пауза добави: — На вас религия май изобщо не ви е нужна.
— Може би нищо не ми е нужно.
— Но пък самото ви отношение олицетворява същността на религията, така да се каже.
— Вече отбелязахте, че религията предлага не толкова истини, колкото красиви хипотези. Къде тогава е мястото на религията, която вие оглавявате?
— Да ви кажа истината, изобщо не смятам за религиозна дейност това, което правя — отговори мъжът. — Аз само слушам гласовете и ги препредавам на хората. Друг освен мен не чува тези гласове. Това, че аз ги чувам, е неоспорима истина, но не мога да докажа, че съобщенията им са истината. По силите ми е единствено да олицетворявам придружаващите ги следи от висшата благодат.
Аомаме прехапа леко устна и остави кърпата. Идеше й да го попита за каква благодат става дума, но се възпря. Така можеха да карат до безкрай. А нея я чакаше важна задача.
— Бихте ли се извърнали пак по корем? Искам да поразпусна още малко вратните ви мускули.
Мъжът пак просна огромното си тяло върху постелката за йога и оголи едрия си врат пред Аомаме.
— Така или иначе, притежавате magic touch — каза той като прибягна до английския израз.
— Magic touch ли?
— Вълшебни пръсти, притежаващи невероятна сила. Страхотен усет да откривате специалните точки по тялото. Способност, каквато малко хора притежават. Нещо, което не се учи нито от книгите, нито от практиката. И аз притежавам нещо — съвсем различно нещо, — с което се сдобих по същия начин. Но както и при останалите форми на висшата благодат, всеки заплаща за получените дарове.
— Никога не съм го обмисляла откъм тази му страна — призна си Аомаме. — Просто разработих техниките си с учене и много практика. Никой не ми ги е „дарил“.
— Нямам намерение да навлизам в спор с вас. Но едно помнете: боговете дават, но боговете и вземат. Дори да не съзнавате, че онова, което притежавате, ви е било дарено, боговете помнят какво са ви дали. Нищичко не забравят. Затова трябва да използвате дарените ви способности с изключително внимание.
Аомаме огледа десетте си пръста. После ги положи върху гърба му и концентрира възприятията си изцяло върху върховете на пръстите си. Боговете дават, но боговете и вземат.
— След малко свършвам. Това ще е финалното опипване — обяви тя сухо на мъжкия гръб. Стори й се, че някъде надалече прогърмя. Вдигна лице и погледна през прозореца. Не видя нищо освен тъмното небе. Звукът се повтори и отекна глухо из тихата стая.