— Вярно, това число вие го измислихте — рече мъжът, сякаш прочел мислите й. — Аз просто го взех назаем от вас.
Аомаме оформи числото 1Q84 в устата си.
— Няма на този свят нищо, което никога да не е направило и една крачка извън нечие сърце — повтори тихичко Вождът.
Дванадесета глава
(Тенго): Повече, отколкото пръстите на двете ми ръце
Тенго успя да се прибере преди началото на дъжда. Стигна с бърза крачка от метростанцията до блока. На вечерното небе нямаше нито един облак, нито един признак, че иде дъжд, нито намек дори за далечни гръмотевици. И никой от минувачите не носеше чадър. Бе приятна вечер в късно лято, когато на човек му се приисква да изпие някоя и друга наливна бира, докато гледа бейзболен мач. Но напоследък Тенго бе възприел нов начин на мислене, според който всичко казано от Фука-Ери можеше да се окаже истина. По-добре да вярваш, отколкото да не вярваш, викаше си Тенго, като се уповаваше не толкова на законите на логиката, колкото на личния си опит.
Надникна в пощенската си кутия и видя канцеларски плик без обратен адрес. Веднага го отвори. Съдържаше съобщение, че сумата от 1 627 534 йени е преведена по електронен път в банковата му сметка. Платецът бе упоменат като „Офис ЕРИ“, което сто на сто беше фалшивата компания на Комацу. Освен ако преводът не бе разпореден от професор Ебисуно. Комацу бе уведомил Тенго, че ще получава част от приходите от „Въздушната какавида“ под формата на хонорар, и вероятно това бе „частта“. Без съмнение плащането е било оформено като „възнаграждение за оказана помощ“ или „хонорар за изследователска дейност“. След като се убеди отново в числото, Тенго върна съобщението в плика и го напъха в джоба си.
Милион и шестстотин хиляди йени си беше солидна сума за Тенго (той всъщност никога до този момент не бе получавал подобна сума), но тя нито го зарадва, нито го изненада. На този етап от живота парите не му бяха основен проблем. Редовните му доходи му позволяваха да живее, без да се напъва особено, и поне засега не изпитваше особени притеснения по отношение на бъдещето. И въпреки това бе заобиколен от предложения да му дават големи суми. Странен свят.
Що се отнасяше поне до пренаписването на „Въздушната какавида“, Тенго имаше лекото подозрение, че 1,6 милиона йени изобщо не го овъзмездяват за намесването му в цялата афера. Но пък, от друга страна, ако някой го попиташе директно: „Добре де, каква сума би била справедливо обезщетение?“, на Тенго щеше да му е безкрайно трудно да спомене някакво число. Първо на първо, не бе наясно дали изобщо съществува нещо като „справедливо обезщетение“ за ядовете му. Не че в света няма най-различни ядове, които не подлежат на такава оценка или за които никой не желае да плаща. Явно продажбите на „Въздушната какавида“ все още вървяха добре, което означаваше, че тепърва ще има още преводи по сметката му, но колкото повече нарастваха тези депозити, толкова повече проблеми щяха да породят. Защото всяко нарастване на обезщетението просто увеличаваше степента на Тенговото участие във „Въздушната какавида“ като свършен факт.
Помисли си дали да не върне парите на Комацу още на следващото утро. По този начин щеше да се отърве поне от малко отговорност. А и сигурно щеше да изпита душевно облекчение. Поне щеше да установи факта, че е отхвърлил обезщетението. Не че то щеше да заличи моралната му отговорност или да оправдае предприетите от него действия. Можеше единствено да му осигури „евентуални облекчаващи вината обстоятелства“, но пък, от друга страна, ефектът можеше да се окаже точно обратният — да придаде на действията му още по-подозрителен вид, все едно е върнал парите заради угризения на съвестта.
От всичките тези терзания по паричния въпрос го заболя главата, та реши да престане. Щеше да го дообмисли после, като му останеше свободно време. Парите не са живи. Няма да избягат. Ще го чакат. Вероятно.
На първо време обаче ми трябва да се преборя с проблема как да започна живота си наново, мислеше си Тенго, докато изкачваше трите реда стъпала, водещи до апартамента му. След посещението при баща си на южния връх на полуостров Босо се беше убедил в общи линии, че този човек не е истинският му баща. Освен всичко друго, бе стигнал и до една повратна точка в живота си. Очевидно пред него се разкриваше идеална възможност да остави всички неприятности зад гърба си и да започне живота си на чисто: нова работа, на ново място, с нови взаимоотношения. Макар и не напълно сигурен, имаше нещо като предчувствие, че наистина може да води някъде много по-нормален живот от досегашния.